— Това е твоят мечкоубиец, нали, сър? — попита той, щом ме видя.
— Да — отвърнах му кратко.
— А това е прочутата карабина «Хенри», за която съм чувал толкова често да се говори, нали?
— Да, а ти каква работа имаш с нея?
— Исках да отворя затвора й, но не успях. Ще ми кажеш ли как…
— Да, ще ти кажа — прекъснах го аз, — разбира се, че ще ти кажа да я оставиш на мястото й. Това не са играчки за един «генерал», който през целия си живот не е виждал Бул Рън.
— Какво? Не съм виждал Бул Рън? А аз ти казвам, че…
— Стига! На мен тия не минават. Дай ги!
Взех му моите две пушки тъкмо когато се завърна Винету, чиято карабина все още бе в ръката на «генерала». Апачът веднага отгатна как стоят нещата, издърпа Сребърната карабина от него и в пълен разрез с обичайното си спокойствие му се тросна:
— Как си позволява лъжливият бледолик да посяга към карабината на вожда на апачите! Никога досега тази пушка не е докосвана от мръсните пръсти на някой бял негодник!
— Негодник ли? — избухна «генералът». — Винету ще си вземе ли думите обратно, или…
— Или какво? — сряза го с гръмовен глас апачът. Дъглас се сви изплашено и малодушно отвърна:
— Толкова ли не може човек да разгледа една пушка!
— Може, но не и да я пипа! Винету не желае да се докосва до предмети, които са били в ръцете ти.
С един от провисналите краища на сантилското одеяло, което му служеше за пояс, той избърса карабината си, сякаш бе изцапана, после ми я подаде и каза:
— Нека моят брат Шетърхенд отнесе пушките ни в стаята и ги окачи на стената, за да не бъдат пак измърсени от такива ръце!
С тези думи той обърна гръб и се отправи към коня си. Успях да видя още как «генералът» и Олд Уобъл размениха погледи, които поне засега останаха неразбираеми за мен и после занесох пушките в къщата, където щяха да са в безопасност, защото там не влизаха незвани хора. Поне аз си мислех така, тъй мислеше и Винету.
След това отидох при вожда на апачите, за да му съобщя какво сме решили със Сигурната ръка. Той беше съгласен и ми каза:
— Моят брат постъпва много правилно. Независимо дали «генералът» е казал истината или не, добре правиш, че тръгваш със Сигурната ръка. Радвам се, че и Апаначка ще ви придружава. Той няма да ви бъде в тежест, а ще ви помага. После ще ме намерите в селището на мескалеросите, където ще отведа и коня, който Сигурната ръка язди досега. Нека щом се върнете той дойде да си го вземе оттам.
Веднага след това видяхме, че «генералът» напълни меховете си с вода, при което Олд Уобъл му помагаше. Отнесоха ги пред кактусовото поле при индианците чикасо. Това не ни даде повод да се замислим, а го приехме като предизвестие, че Дъглас се кани да тръгва на път още в ранно утро, което можеше само да ни радва.
След като Боб ни приготви постелите, той влезе в стаята, където спеше заедно със Сана. Ние си легнахме. Обикновено Блъди Фокс също спеше в къщицата, но поради царящия вътре задух днес предпочете да се настани при нас. Тъй като вече никой не поддържаше огньовете, те скоро изгаснаха и ние заспахме.
Рано сутринта се събудих пръв и вдигнах спътниците си на крак. Не ни направи впечатление, че «генералът» и Олд Уобъл липсват и заедно с Винету отидохме да проверим какво правят пленниците. Що се отнася до команчите и апачите, видяхме, че всичко бе наред, ала индианците чикасо не бяха вече там. Когато попитахме Енчар-Ко, който се разпореждаше там, къде са отишли, той ни отговори:
— Нима братята ми не знаят, че си тръгнаха?
— Не.
— Бледоликият, дето се нарича генерал, каза, че не искал да остане повече тук, защото Винету и Поразяващата ръка са го обидили. Тръгна си заедно с индианците чикасо и другите трима бледолики.
— Ами Олд Уобъл?
— И той потегли с тях.
— Значи дружбата помежду им бързо е укрепнала. Нека си вървят, и Олд Уобъл също! Няма да съжаляваме за тях. Но сигурно са тръгнали на път още по тъмно, защото денят настъпи едва преди половин час!
— По тъмно ли? — учудено попита Енчар-Ко. — Луната все още грееше.
— Какво? Луната ли? Днес призори?
— Призори? Това беше снощи!
— А-а, значи още вчера са си тръгнали? Тогава страшно много са бързали.
— Сигурно защото обидих «генерала» — подметна Винету. — Гневът ми ги е накарал да си отидат толкова скоро.
Върнахме се при езерото, закусихме и заведохме конете на водопой. Междувременно Боб опакова провизии за мен, Сигурната ръка и Апаначка и напълни няколко меха с вода. След като свърши тази работа, аз го накарах да ми донесе пушките.