— Да. Това бяло куче не разбира как се борави с тях и лесно може да ги повреди или дори да ги направи негодни за употреба, особено твоята карабина «Хенри».
— Ще му струва скъпо, много скъпо! И тъй, ще го преследваме. Кого още ще вземе моят брат Винету с нас?
— Никого.
— Сами ли ще яздим?
— Да. Всеки друг ще ни пречи.
— И аз ли? — попита Паркър.
— Да.
— Ами аз? — осведоми се Холи.
— Ти също.
— Но много ни се иска да дойдем с вас!
— Няма как. Конете ви не са тъй бързи като нашите, няма да издържат ездата.
Въпреки всичко двамата настояха да ги вземем с нас. Но Винету им отказа и аз не можех да не му дам право. Тогава те предложиха услугите си на Апаначка и Сигурната ръка, но и те не се нуждаеха от помощта им. Не им оставаше нищо друго, освен да се присъединят към отряда, който щеше да придружава команчите.
Поначало тези хора трябваше да бъдат водени от Винету, но това не бе вече възможно. Команчите не можеха да останат тук и след кратко съвещание се споразумяхме, че още същия ден апачите, ръководени от Блъди Фокс и Енчар-Ко, щяха да ги отведат обратна. Искаше ми се да се намеся, за да върнат пушките на команчите, но все пак се отказах, защото Винету твърдеше, че това би било опасна стъпка. Щом се видели на свобода, незабавно щели да решат отново да нападнат апачите или поне тайно да ги проследят и да дръзнат внезапно да ги връхлетят. Тази мисъл изглеждаше твърде логична и поради това, че Винету, Сигурната ръка и аз, хората, от които те най-много се страхуваха, щяхме да отсъстваме.
Можехме да се снабдим с пушки, тъй като Блъди Фокс притежаваше няколко и ни предложи да си изберем. Но ние отказахме, отказахме да вземем и две от плячкосаните пушки, защото бяхме убедени, че ще си възвърнем обратно нашите карабини. Защо тогава само да мъкнем другите? Разполагахме с нашите ножове, револвери, ласа и томахоки. Засега това ни беше достатъчно.
Излязохме с конете си вън от кактусовото поле, тъй като трябваше да открием следите на «генерала». Както научихме едва сега, той бил казал на един от застаналите на пост апачи, че щял да язди към Стоте дървета.
— Не е вярно, това е само номер да те заблуди — обади се Паркър. — «Генералът» изобщо не знае пътя до там!
— Но нали с него е Олд Уобъл, който го знае — отвърнах аз.
— Значи ти мислиш, че наистина се е отправил натам?
— Не. Тъкмо защото го е казал, ще тръгне в някоя друга посока.
— И коя ще е тя?
— Както предполагам, към Пийс Ривър. Научих, че се кани да се отправи натам и не подозира, че го знам. Иска да посети племето чикасо, за да си отпочине при тях.
— Тогава ще направиш добре незабавно да тръгнеш натам.
— Да, но не бива да пропусна нито една предпазна мярка. Може да му хрумне нещо друго, тъй че се налага да се движим по дирите му.
— Трудна работа е тази, много трудна!
— Защо?
— Защото местността от тук до Стоте дървета е направо цялата осеяна със следи. Който иска да различи дирите на мерзавците, трябва да има остро зрение, дори би трябвало да е, кажи-речи, всезнаещ.
— Забравяш, че вятърът е заличил другите следи. Следователно много ясно ще виждаме дирята на петимата бели и четиримата чикасо.
— А-а, вярно! Значи веднага тръгвате?
— Да.
— Това става много бързо и неочаквано. Надявам се, че скоро пак ще се видим, мистър Шетърхенд! Позволи ми да ти стисна ръката!
Джош Холи също ми подаде ръка. С тъжен глас той рече:
— Сър, спомняш ли си още онази история, дето ми я разказа там горе в Мистейк каньон?
— Да.
— С нея ти ми свали камък от сърцето. Достигнах до убеждението, че нямам причина да се упреквам за смъртта на онзи индианец. Това успокоение дължа на теб. Благодаря ти, мистър Шетърхенд, и безкрайно много ще се радвам, ако пътищата ни отново се срещнат!
Започнахме да се сбогуваме. Олд Шуърхенд ме дръпна настрана от другите, за да не чуят думите му, и ми каза:
— Снощи бях щастлив, че ти поиска да дойдеш с мен до форт Теръл, но днес нещата бързо се промениха и можеш да си представиш колко съжалявам. Знаеш как ми се искаше винаги и до края на живота си да останем заедно. А ето че сега тъй внезапно се налага да се сбогуваме и то по каква причина само! Но ти наистина ли си убеден, че ще успееш да си върнеш пушките?
— Да.
— Желая ти го от все сърце. А също тъй сърдечно желая в най-скоро време пак да се срещнем!
— Разбира се, и моето желание е същото, мистър Шуърхенд.
— Не можеш ли да определиш някое място?
— Не.
— Защо?