Той хвърли наоколо бърз и изпитателен поглед, разтресе и разлюля тялото и крайниците си по особен начин, изразяващ чувство на превъзходство, и на извинителните думи на Паркър отговори следното:
— Pshaw! Знам, че ме наричат така и нямам нищо против и вие да използвате същото име. Но сте дяволски непредпазливи типове. Напалили сте такъв огън, който може да се надуши от двайсет мили и крещите така, че се чува на още десет мили по-нататък. Ако вместо мен се бяха появили половин дузина червенокожи, за по-малко от минута можеха да ви избият. Това е ясно! Има хора, които и през целия си живот не поумняват. А всъщност откъде идвате, момчета?
— Откъм Хила — отвърна Паркър.
— А накъде сте тръгнали?
— Надолу към Пекос.
— Нещата се нареждат добре. Възможно е там да ми потрябвате. А минахте ли край военния лагер, разположен горе на няколко часа езда отвъд Мистейк каньон?
— Останахме да бивакуваме в него една нощ.
— Куртките още ли са там?
— Да.
— Добре, много добре! Защото пак ще трябва да се изкачвам до тях. Вече бях в лагера им.
— Да, казаха ни.
— Well, имам настойчива молба към вас. Нуждая се от помощта ви. Ще ви кажа за какво става въпрос, но първо искам да доведа коня си, който, щом надуших огъня, вързах по-надалеч, за да се промъкна незабелязано до тук. Ей сега се връщам.
Той прескочи потока и се изгуби. Десетината мъже останаха по местата си, кажи-речи, все още втрещени от изненада. Едва след като Олд Уобъл изчезна, започнаха в надпревара да изразяват удивлението си. Аз мълчах както и досега. Конят ми все още лежеше на земята. Понеже така не можеше да пасе, му подвикнах: «Шиши!» Той веднага скочи на крака и започна да пощипва трева.
След известно време Олд Уобъл се завърна, водейки коня си за юздите. Когато и двамата прескочиха потока, той го остави да пасе, седна край огънат и каза:
— Всъщност тези пламъци са прекалено големи. Това е ясно. Но тъй като дойдох при вас току-що и следователно знам, че местността е безопасна, огънят може да гори. Докога смятате да останете на това място?
— Само тази нощ.
— И утре и следващата нощ пак ще бъдете тук.
— Едва ли.
— Сигурно е. Веднага ще чуете защо. Само че най-напред ми се иска да разбера що за хора са се събрали тук. Познавам Сам Паркър, който на времето застреля първия си лос, докато беше заедно с мен на лов. А кои са другите?
Паркър назова имената им, после посочи към мен и с пренебрежителен тон продължи:
— А онзи човек е мистър Чарли, немски учен, който търси стари индиански гробници.
Тъй като продължавах спокойно да си лежа, Олд Уобъл се поизвърна към мен и рече:
— Индиански гробници ли? Странно занимание! Но все пак е уестман, нали?
— Не — продължи Паркър. — Днес го накарахме да ни покаже умението си с три изстрела, но куршумите му минаха на цели двайсет крачки от целта.
— Хм-м, подобно нещо ми е познато, виждал съм такива изследователи, които идват в саваната, за да пишат книги, книги за езика и произхода на отделните червенокожи племена. Бил съм им водач и съм се побелявал от ядове. Никой от тях не умее да борави с нож или карабината като хората. Учеността погубва човека. Това е ясно. А сега да ви задам един важен въпрос. Искате ли да се сдобиете с няколко десетки индиански скалпа?
— Защо не? От кое племе?
— Команчи.
— Нямам нищо против, мистър Кътър. Лесно ли ще бъде?
— Не съвсем. Все пак всеки ще рискува собствената си кожа. Страх ли те е?
— Не е там работата. Но съм свикнал да влизам в играта едва след като съм си погледнал картите. Затова смятам, че ще е правилно, ако преди това ни кажеш за какво става въпрос.