— Утре ще го пуснем да си ходи — обади се Олд Шуърхенд.
— Нямам нищо против. Щом дойде до тук на кон, нека на връщане походи! Ами как ви падна в ръцете неговият вожд?
— Плени го мистър Шетърхенд.
— На острова ли?
— Не, докато ни преследваха в езерото.
— Значи морска битка. После трябва да ми разкажете как е станало. И него ли ще пуснете на свобода?
— Да.
— Жалко! По му подхожда да виси, отколкото да върви. Но не го освобождавайте, преди команчите да са ви върнали всичко, което са ви взели. Никога не съм бил приятел на индианците. Всички те са негодници и проявиш ли към тях снизхождение, вземат го за твоя лична слабост. Ако преди малко вождът се беше удавил в езерото заедно с всичките си сто и петдесет воини, човечеството нямаше да загуби нищо. Това е ясно.
2. глава
В оазиса
Между Тексас, Аризона, Ню Мексико и Индианската територия, или с други думи, между полите на планините Озърк, долна и горна Сиера Гуаделупе и планината Гуалпа, заобиколена от възвишенията, които се простират покрай горното течение на Рио Пекос и изворите на Ред Ривър, Сабине, Тринидад, Брасос и Колорадо, се простира голяма неплодородна територия, която може да се нарече «Сахара на Съединените щати».
Сухите горещи пясъци се редуват с голи нажежени скали, които не са в състояние да предложат каквито и да било условия дори за краткотраен живот и на най-оскъдната растителност. Изведнъж, без какъвто и да било преход, студената нощ сменя горещия ден. Няма нито една планина, нито една зеленееща се долина, които да разнообразят тук-там мъртвата еднообразна пустиня, както е в Сахара. Не се срещат нито езера, нито кладенци, които с живителната си влага да предизвикат появата на оазиси. Напълно липсват даже онези местности със степен характер, образуващи прехода между богатите на гори планински райони и безжизненото безплодно пясъчно море. Навсякъде погледът се натъква на явни признаци на витаещата наоколо смърт в нейните най-страшни форми. Само тук-там се среща по някой кой знае как появил се и съхранил се жив самотен жилав мескитов храст, който сякаш иска да се подиграе с човешкия поглед, копнеещ да зърне някаква зеленинка. С не по-малко учудване понякога човек може да види един див кактусов вид, който или се среща на отделни екземпляри, или расте на групи, или пък образува цели обширни полета, без някой да е в състояние да обясни загадката на съществуването му. Но нито мескитовите храсти, нито кактусите представляват някаква радостна освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата, грозна. Те са покрити с дебел слой прах и тежко и горко на коня, чийто ездач се покаже тъй непредпазлив да насочи стъпките му в такава пустош, обрасла с кактуси! Острите като игли и твърди като стомана кактусови бодли така ще изранят краката му, че конят никога вече няма да може да ходи сносно. Ездачът ще се види принуден веднага да изостави нещастното животно и ако не го убие, очаква го злощастната участ бавно да загине от жажда и глад.
Въпреки всички ужаси, които предлага тази пустиня, човекът все пак е дръзнал да навлезе във владенията й. През нея водят пътища на север към Санта Фе и форт Юниън, отвъд до Пасо дел Норте и на юг към зелените прерии и влажните гори на Тексас. Но в случая под думата «път» човек не бива да си представя онова, което наричаме с това име в цивилизованите страни. Наистина през пустинята яздят самотни ловци или rastreador — следотърсачи и златотърсачи, понякога групи от дръзки смелчаци, както и съмнителни индиански орди, или със скърцане и бързината на костенурка през пустошта се влачат кервани от волски каруци, но това, което ние разбираме под думата «път» не съществува, няма ги даже онези коловози, отдалечени един от друг на четвърт час, каквито се срещат в пампасите на Южна Америка или в Люнебургското неплодородно поле и пясъците на Бранденбургската област. Всеки язди и пътува по свой собствен път, докато околният терен му предлага макар и някакви оскъдни белези, по които той може да разбере, че, общо взето, се движи все още във вярната посока. Но постепенно тези белези изчезват дори и за най-опитното око и затова оттам нататък посоката е маркирана с колове, забити в земята на известно разстояние един от друг.