— Невъзможно е да разберат!
— Трудно е, но не и невъзможно. От това място съм заобиколил езерото до отсрещната му страна, после съм плувал до острова и оттам заедно с Олд Шуърхенд съм се върнал обратно. Колко време ми е било необходимо? Виждаш, че съвсем не е невъзможно да се изчисли, кога съм бил при огъня. Твърде вероятна е вождът да си спомни, какви разговори са се водили. Въпросният момент може да се изчисли, или по-скоро да се отгатне и по друг начин. Пламъците осветяваха мястото, където лежах. Следователно възможно е да съм се приближил и след това отдалечил в онези мигове, когато вниманието им е било отвлечено от онова място. А кои са били тези мигове? Ако се размисли малко по-добре, не е трудно да се отговори и на този въпрос. Имаше три такива удобни възможности: когато в лагера се появиха двамата команчи, които освободихме, когато свърши разпита им и когато индианците бяха извикани за вечеря. А тъкмо по това време или в тези интервали се водиха много важни разговори. В случай че съм подслушвал точно тогава, непременно съм добре осведомен за плановете на команчите. Ето какви, а и много други неща сигурно щяха да си кажат индианците, ако бяха намерили снопа от тръстика. Сега разбра ли защо го взех и го скрих толкова далече?
— Well, разбрах, сър. Ти си онова, което преди малко казах на Паркър, че не е, а именно хитрец и половина. Не ми се ще да съм от хората, с които си във враждебни отношения и трябва да се пазят от теб. За теб няма невъзможни неща и всичко, което вършиш, планираш тъй грижливо и разумно, че неуспехът е изключен, а неприятелят ти изобщо не проумява как тъй се е насадил на пачи яйца.
— Принуден съм да отхвърля тази похвала, мистър Кътър. И аз съм правил не една и две големи грешки и често съм се насаждал на такива пачи яйца, както благоволи да се изразиш, че е направо цяло чудо как съм успявал после да се оправя.
— Но все пак си се оправял, защото иначе нямаше да си тук. Това е ясно. Да се надяваме, че сега не сме тръгнали да яздим пак към такъв сатанински полог, пълен с пачи яйца.
— Какъв полог имаш предвид с това черногледо сравнение, мистър Кътър?
— Хм-м, сравнението беше глупаво, защото този полог всъщност не е никакъв полог, ами пясъчна яма — става въпрос за Ляно Естакадо.
— Страхуваш ли се от пустинята?
— Да се страхувам ли? Надявам се, че не задаваш сериозно този въпрос, мистър Шетърхенд. Много ми се иска да знам от какво ли може да се страхува Олд Уобъл! Най-много от самия себе си! Но ще признаеш, че между едно канапе и някоя пещ има голяма разлика.
— Достатъчно съм интелигентен, за да проумея разликата.
— На онзи, който има възможност удобно да се излегне на някое хубаво канапе в прохладна стая и през ум няма да му мине да се напъха в гореща пещ, за да бъде изсушен и опечен като слива. Точно такова е съотношението между зелената гора и тревистата савана и пустата нажежена Естакадо. Онзи, който може да остане в гората или в прерията, изобщо не би трябвало да помисля да отива в Стейкид Плейнс. Той ще е глупак, който няма равен на себе си.
— Хубаво! Но все пак, изглежда, и ти се каниш да станеш такъв глупак, а?
— И през ум нямаше да ми мине, ако не бях заедно с теб, мистър Шетърхенд… Кой от вас е бил вече в Ляно Естакадо?
Този въпрос бе отправен към неговите спътници и след като се оказа, че никой от тях не беше прекосявал Стейкид Плейнс, той така описа пустинята и разказа за толкова много злополуки и злодеяния, че хората започнаха да ги побиват тръпки на ужас. Не го прекъснах, защото макар и несъзнателно, така ми вършеше голяма услуга.
Бяхме се разположили не край самата река, а зад дърветата и храстите по брега, а аз бях седнал така, че можех да гледам между два храста и да държа под око целия брод. Олд Шуърхенд седеше до мен и явно имаше същото намерение. В този момент Олд Уобъл тъкмо разказваше за някакво нападение в Ляно Естакадо и понеже ставаше въпросни за едно лице, което познавах, вниманието ми бе насочено повече към Стария отколкото към реката. И ето, че по едно време Олд Шуърхенд ме побутна, посочи към храсталака и каза:
— Погледни натам, сър! Идват!
Олд Уобъл прекъсна разказа си и ние предпазливо надникнахме през клонаците. На отсрещния бряг се появи конен отряд команчи, състоящ се от около трийсетина воини, чиито лица бяха покрити с бойни цветове. Един от тях, сигурно предводителят им, слезе от коня и започна да оглежда земята, несъмнено за да разбере дали сме нагазили в брода, или сме продължили да яздим встрани по брега. Видя, че сме избрали първата възможност, отново се метна на коня и го накара да навлезе във водата. Хората му го последваха по индиански маниер — един подир друг.