— Колко са непредпазливи тези негодници! — обади се Олд Уобъл.
— Защо да са непредпазливи? — попита Паркър.
— Защото всички наведнъж нагазват в реката, без предварително да изпратят един от тях до отвъдния бряг, за да се убедят дали сме продължили пътя си, или не. Сега всички се приближават срещу дулата на пушките ни. Куршумите ми са на тяхно разположение.
Той приготви пушката си за стрелба, обаче аз му казах:
— Сър, няма да стреляме. Изчаквах индианците тук не за да ги избия, а за да ги накарам да се откажат от преследването. Ако се върнат и ни оставят на мира, за нас резултатът ще е същият, а даже и по-добър, отколкото ако паднат под куршумите ни. Щом първият от тях се приближи достатъчно, ще им се покажем. Докато говоря с команчите, ще държите пушките си насочени към тях, но ще стреляте едва когато чуете гласа на моята карабина.
— Както искаш — промърмори Олд Уобъл, — но по-добре ще е, ако вземем да изтрепем тези червенокожи псета, тъй както се пречукват дузина зайци.
Той не беше приятел на индианците и следователно не бе съгласен с човечното ми отношение към тях. Изчаках, докато предводителят им се приближи на десетина конски дължини, после се изправихме и изскочихме от храсталака. Всички наши пушки се насочиха към него и хората му. Веднага ни забелязаха.
— Уф, уф, уф, уф! — разнесоха се възклицания на изненада и уплаха.
— Стойте! — извиках им. — Който накара коня си да направи и крачка напред или вдигне оръжие, ще бъде застрелян!
Те се спряха. Не им беше трудно да го сторят, защото конете им не плуваха, а под краката им бе твърдото дъно на реката.
— Уф! — възкликна предводителят им. — Поразяващата ръка все още е тук! Защо се е скрил, а не е продължил ездата, както ние си мислехме?
— Ха, тъй ли си мислехте? — попитах аз. — Значи сте вярвали, че нямам мозък в главата и не мога да предположа, че ще ни преследвате!
— Но ние не искаме да преследваме Поразяващата ръка.
— Ами кого тогава?
— Никого.
— Къде отивате?
— На лов.
— А може би да ловите риба!
— Повечето от нас ловят риба, другите ловуват. Събираме запаси от месо, за да ги отнесем в нашите вигвами.
— А защо искате да ловувате от тази страна на реката, а не на отвъдния бряг?
— Защото мислим, че тук ще намерим повече дивеч.
— Да, и този дивеч сме ние.
— Не, дивечът са бизоните и антилопите на прерията и речните долини.
— Откога сред червенокожите воини съществува обичая да изписват лицата си с бойни цветове, когато имат намерение само да ловуват?
— От… от… от… — Той не намери подходящ отговор и затова гневно ми извика: — А откога сред воините на команчите има обичай да дават сметка за действията си на всеки бледолик?
— Откогато Поразяващата ръка изисква тази сметка! Казах на Вупа-Умуги, вашия вожд, че съм приятел на червенокожите мъже, обаче, ако бъда нападнат, няма да знам що е милост.
— Ние не искаме да ви нападаме.
— Тогава веднага се върнете!
— Това няма да стане, а ще продължим покрай вас и ще отидем на лов.
— Опитайте се! Никой от вас няма да мине оттук, а реката ще отнесе надолу труповете на всички ви и ще ги изхвърли нейде на брега.
— Уф! Кой има правото да заповядва тук, Поразяващата ръка или воините на команчите?
— Поразяващата ръка. Виждате, че всички наши пушки са насочени към вас. Стига само да поискам и всичките ще изгърмят, а заедно с тях ще заговори и моята омагьосана карабина. Давам ви времето, което ние, белите, наричаме пет минути. Ако след това не сте обърнали конете си, за да си вървите, никой от вас няма да може да си отиде. Аз казах!
Взех карабината «Хенри» в ръка и макар че не я вдигнах в положение за стрелба, защото щях да се изморя да я държа цели пет минути, все пак я насочих така, че дулото й да е право към предводителя им. Както беше на седлото, той се извърна и тихо размени няколко думи с чакащите зад него във водата конници. После пак се обърна към мен и попита:
— Докога Поразяващата ръка ще остане тук край реката?
— Докато се убедя, че синовете на команчите не кроят срещу нас нищо лошо.
— Но той може да се убеди в това и сега!
— Не. Ние ще се разпръснем по този бряг и ще го заемем надалеч и в двете посоки. Така ще забележим всеки команч, който реши да се прехвърли отсам. Един изстрел ще е достатъчен, за да се съберем отново в най-кратко време и да ви отблъснем. А ако се уверим, че до утре вечер вашите воини не са опитвали да се доберат до този бряг, тогава вече ще сме сигурни, че желаете мир и ще напуснем тази местност, в която дойдохме само за да освободим Олд Шуърхенд.