— Тогава ще стане онова, което предвиждам — ще тръгнат по петите ни и през нощта ще ни нападнат!
— Без съмнение можем да го очакваме — съгласи се Олд Шуърхенд със Стария.
Ловецът доказа, че притежава достатъчно проницателност и че ме е разбрал, обаче не можех да се съглася с последните му думи. И така аз възразих:
— Не, мистър Шуърхенд, не можем да го очакваме. Съвсем изключено е червенокожите да ни догонят до вечерта.
— Тъй ли? Щом мислите така, навярно имаш право.
— Имам право. Трябва да пресметнем времето. Според положението на слънцето сега е девет часът преди обяд. Докато команчите, които бяха тук, достигнат Саскуан-куи, ще измине един час. Там ще трябва да докладват, да разказват, да изслушат упреци. После ще има съвещание, а такова съвещание не свършва кой знае колко бързо.
— Да, сър, сега те разбирам. Да речем, че за доклада и съвещанието ще са необходими два часа.
— Добре, дотогава ще стане дванайсет. Докато дойдат до тук — един часа. Ще поставят свои хора нагоре и надолу по реката — още един час, значи ще стане два часът. После ще тръгнат съгледвачи, за да преплуват реката — било далеч по-нагоре или доста по-надолу. Колко време ще им е необходимо? Най-малко пак един час — вече е три часът. Ще започнат да се промъкват покрай отсамния бряг, и то извънредно предпазливо, което ще рече много бавно. Колко ли ще продължи напразното им претърсване на целия бряг, за да ни открият?
— Сигурно три часа.
— Нека бъдат само два. Тогава ще е вече пет. И пак съвещание. Ще бъдат избрани хора, които да проследят дирите ни. И това ще стане много предпазливо и при голяма загуба на време, защото индианците ще са принудени да се съобразяват с възможността, че ние все още не сме напуснали тази местност, а само сме описали дъга, за да ги заблудим и тайно да се върнем обратно от друга посока. Предполагам, че отново ще измине поне един час преди команчите да се уверят, че наистина сме си отишли. Следователно, преди още да е започнало самото преследване, ще е станало вече шест часът. А тръгнем ли сега незабавно на път, това прави най-малко девет часа преднина. Тогава възможно ли е да бъдем догонени?
— Pshaw! В никакъв случай.
— Няма да видят нищо друго освен следите, които ще оставим от тръгването си два часа след това. Утре няма да могат да различат нищо повече и няма да знаят в каква посока се движим. Ако яздим в продължение на два часа на запад и те тръгнат по петите ни, ще си помислят, че сме решили да се върнем там, откъдето и дойдохме. А това тяхно мнение ще се потвърди и от увереността им, че сме се появили тук само за да те освободим. Постигнали сме целта си и сме си отишли. Тази мисъл сигурно ще ги успокои. Не си ли на същото мнение, мистър Шуърхенд?
— Изчисленията ти са верни — съгласи се той, но после замислено добави: — Освен ако фактът, че намират брега безлюден, не ги наведе на правилното заключение.
— Какво заключение?
— Че сме им изиграли хубав номер.
— Сигурно ще стигнат до това заключение, но няма да се досетят какво точно им кроим, а ще си въобразят нещо съвсем друго. Защото и през ум няма да им мине, че пак ще свърнем в обратна посока, а ще бъдат убедени, че сме се отдалечили тъй бързо от реката, само и само за да спечелим солидна преднина и да се изплъзнем от преследването им, докато те напразно ни търсят по този бряг. Друго щеше да бъде, ако подозираха, че знаем накъде са тръгнали!
— Не подозират. Прав си. Тръгнем ли веднага на път, след два часа пак ще можем да свърнем в обратна посока. Няма да забележат.
— Впрочем аз съм убеден, че те все още се намират отвъд брода. Следователно за съжаление не бива да водим конете си на водопой. Ще ги видят и ще си направят извода, че се каним да потеглим. Но въпреки това животните ни скоро ще получат вода, защото няма да тръгнем по пътя, откъдето дойдохме, а ще се отправим към потока, по който са се спуснали двамата команчи. Нека не се бавим повече, време е.
Тръгнахме на път, яздейки надолу по реката, като се стараехме да оставяме колкото може повече дървета и храсти между нас и брега, за да не ни забележат евентуални съгледвачи от отсрещната страна. Когато след около час достигнахме устието на споменатия поток, дадохме възможност на конете да утолят жаждата си, а после свърнахме в долината на потока и продължихме да яздим край него срещу течението му. И тъй, движехме се в западна посока, макар че искахме да отидем на изток.
По време на ездата не намерих време да поговоря насаме със Сигурната ръка. Другите непрекъснато ми ангажираха вниманието. Разказите на Олд Уобъл за ужасите на Ляно Естакадо бяха направили дълбоко впечатление на слушателите му. Малко след като изоставихме брода, те го накараха да продължи своите истории. Аз подхвърлях по някоя и друга забележка, поради което ме помолиха и аз да разкажа нещо. Сторих го с голямо удоволствие. За мое тайно задоволство скоро забелязах, че резултатът, който преследвах, не закъсня. Хората ставаха все по-замислени и по-замислени. Те все пак не си бяха представяли Естакадо тъй, както аз описвах пустинята и както преди това я беше обрисувал стария Уобъл, затова посещаването на един такъв район започна да им се струва извънредно опасно. Разбира се, не го изразиха гласно, но то ясно им личеше. Погледите, които си хвърляха, ми издадоха техните мисли.