Ако исках да се отърва от тези хора, това трябваше да стане час по-скоро. Най-удобният момент да се разделим беше, когато, след изтичането на двата часа, ние свърнахме от досегашната си посока. И тъй продължих историите си, които никак не бяха преувеличени, докато определеното време почти бе изтекло. Тогава се отдръпнах малко настрана, за да им дам възможност да разменят мисли без странични свидетели. Този дипломатичен ход доведе до желания успех. Видях как се увещаваха един друг, в какво, не беше трудно да се досетя.
Знаех, че скоро щяхме да достигнем малко поточе, което идваше отляво и се вливаше в по-големия поток. Това място беше подходящо, за да свърнем от досегашната посока, защото поточето ни даваше възможност да прикрием следите си. Ето защо недалеч от него спрях коня си и казах:
— Мешърс, двата часа изтекоха и повече не е необходимо да яздим на запад. Не сте ли на същото мнение?
Сигурната ръка, Олд Уобъл, Паркър и Холи бяха съгласни. Останалите се смутиха. Започнаха да се споглеждат. Забутаха се един друг, докато най-куражлията от тях се отзова на тази твърде осезателна подкана и с риск да си навлече нашите укори започна преговорите с въпрос към мен:
— Сър, бил ли сте някога в Ел Пасо дел Норте?
— Няколко пъти — отвърнах аз.
— За колко време може да се стигне до там?
— Онзи, който добре познава местността и има хубав кон, може за пет-шест дена да измине пътя до там. Защо ме питаш за това място, мистър Рен?
Така се казваше човекът. Той отговори:
— Нямам нищо против да ти кажа, стига да знаех, че няма да си развалиш мнението за нас.
— Да си разваля мнението за вас? Че защо? Да не сте извършили някакво зло или пък да замисляте нещо лошо?
— Нищо подобно! Вярно, че замисляме нещо, но не е нищо лошо, макар че е възможно да бъде криво разбрано от теб.
— Кажи ми го! Тогава ще видим дали ще го разбера правилно, или не.
— Да, ще ти кажа. Става въпрос за… хм-м! Това е една…хм-м, хм-м! — Той прекара длан по шията си, почеса се зад ухото. Но не можеше и не можеше да го изрече направо. После продължи със заобикалки: — Знаеш, че всъщност се канехме да се отправим към Тексас, но намеренията ни се промениха.
— Тъй ли?
— Да, тъй! След като снощи се отдалечихте от лагера заедно с мистър Кътър, ние разговаряхме по този въпрос. Навярно в Ел Пасо и отвъд Норте ще преуспеем повече, отколкото в Тексас. Не мислиш ли и ти така?
— Няма значение какво мисля аз. Важното е вие какво мислите.
— Правилно, много правилно! Ние мислим, че ще е по-добре, ако се отправим към Ел Пасо или изобщо, ако се прехвърлим отвъд Рио дел Норте.
— Мистър Рен, защо го казваш с такъв тон, като че ли е необходимо да се извиняваш?
— Наистина. Нали трябваше с вас да отидем в Ляно Естакадо.
— Трябваше ли? Струва ми се, че искахте.
— Да, искахме, обаче променихме намеренията си. Дано не си мислиш, че се страхуваме от Ляно.
— Защо трябва да си мисля подобно нещо? Защото сте променили своето решение ли? Вие сте свободни хора и можете да постъпвате както искате.
— Много се радвам, че си на това мнение. Щяхме да съжаляваме, ако ни беше взел за страхливци. Значи нямаш нищо против да се разделим?
— Нищо, абсолютно нищо. Но я ми кажи кога ще стане тази раздяла!
— Сега.
— Какво? Сега веднага?
— Да.
— Защо така внезапно?
— Защото иначе ще изгубим време и много ще се отклоним. Нали се каните да свърнете в обратна посока.
— Да, наистина. Щом искате да се отправите към Рио Гранде дел Норте, ще трябва да продължите в тази посока.
— А понеже вие искате да се върнете, налага се тук да се разделим, колкото и да съжаляваме. Раздялата ни се облекчава само от това, че не ни се сърдиш.
— Да се сърдя ли? И през ум не ми минава. Вие се грижите за собственото си добро, а това е право и дълг на всеки човек.
Олд Уобъл изслуша разговора ни със съвършено безразличие. Но не така реагираха Паркър и Холи. Лицата им изразяваха гняв и учудване. След последните ми думи Паркър разпалено се намеси: