— Право и дълг ли? Сър, и ти го казваш тъй спокойно? Тези хора обещаха да яздят заедно с нас до Ляно Естакадо и техен дълг е да удържат думата си, а наше право е да изискваме от тях да изпълнят даденото обещание. Те нямат никакво намерение да отиват към Ел Пасо. Знаеш ли, мистър Шетърхенд, защо не искат да продължат с нас?
— Е?
— Защото се страхуват от Ляно. Това е то!
— Нищо подобно! — извика Рен. — И дума не може да става за страх.
— Ами! Казваш, че снощи сте говорили да се отправите към Ел Пасо вместо към Тексас. Но би трябвало и аз да знам нещичко по този въпрос, защото през цялото време не съм се отдалечавал от бивака. А не съм чул нито дума за това.
Джош Холи го подкрепи. Този спор продължи известно време, докато тайно направих съвсем недвусмислен знак на Паркър и Холи, след което изразих съгласието си с решението на отцепниците:
— Всеки може да върши каквото си иска и каквото му харесва. Щом тези джентълмени искат да се отделят от нас, нямаме право да им пречим. Дори сме задължени да ги подкрепим.
— На всичко отгоре и да ги подкрепим! — обади се гневно Паркър. — Ами в какво ще се състои тази подкрепа?
— В това, че ще ги снабдим с провизии.
— Да не сме оглупели! Никакви такива!
Изглежда Олд Уобъл подозираше защо се държа така, тъй като се обърна към Паркър с думите:
— Оглупели ли? Кой е оглупял, сър? Само онзи, който не знае кой има право да разполага с провизиите! А кой има това право? Който ги е донесъл! А кой ги донесе? Аз! И аз ти казвам, че ще дам на тези хора толкова месо, от колкото можем да се лишим. Безразлично ми е дали се отделят от нас от страх, или поради някаква друга причина. Ще получат месо, защото пътем трябва нещо да ядат. Това е ясно. И тъй, който иска да си отива, нека каже, та да знае човек как стоят нещата!
Всички искаха да си вървят с изключение на Паркър и Холи, които заявиха, че се срамуват, задето досега са яздили заедно с такива страхливци. В крайна сметка осмината мъже получиха запаси от месо и след кратко, не особено прочувствено сбогуване продължиха по своя път. Холи стоеше безмълвен. Паркър мърмореше подир тях. Попитах го:
— Струва ми се, че преди малко забеляза знака, който ти направих. А разбра ли го?
— Да.
— Какво означаваше?
— Да оставя тези типове спокойно да си отидат.
— Защо не постъпи така?
— Защото ме е яд на тях.
— Ядът ти е излишен и в случая няма значение. Ние, останалите, се радваме, че се отървахме от тях. Ще попадаме в такива положения, в които ще се нуждаем от истински мъже, а не от страхливци. И ако думата «страхливец» е може би малко силна, те все пак не са хора, на които може да се разчита.
При тези думи по лицето му се плъзна радостен лъч и с тон на задоволство той попита:
— А мен не ме отпращаш, нали?
— Не.
— Тогава си на мнение, че можеш да се осланяш на мен?
— Хм-м, мисля, че вероятно ще те опозная като човек, на когото може да се разчита. Тъй стоят нещата.
— Значи тепърва ще те опознава! — подчерта Олд Уобъл, като разтърси крайниците си и се изсмя. — Постарай се, мистър Паркър, да не пропуснеш следващия лос!
— Това напомняне е напълно излишно, мистър Кътър. Досега съм улучвал всеки лос.
— А също и първия още на времето ли?
— Да.
— Това ме съмнява.
— Та нали сам го знаеш. Доказах го.
— Да, доказано е какво удари тогава, напълно е доказано. Знаеш ли какво беше?
— Е, какво? — попита Паркър, след като странното поведение на Стария привлече цялото му внимание.
Олд Уобъл направи такава физиономия, която умножи бръчките по лицето му, примижа с едното си око, широко облещи другото, разтресе се, разлюля ръцете си из въздуха и отговори:
— Едно магаре застреля, едно магаре! Ха-ха-ха-ха!
— Как? Какво? Магаре ли?
— Да, магаре, или по-скоро едно животно, което ти взе за магаре, но всъщност си беше лосче, или «малкото дете на лоса»!
Той натърти особено на последните четири думи, като същевременно ги изговори много бавно.
— Малкото дете… на… на… по дяволите, какво искаш да кажеш?
— Че си лъготил на едро. Даже и през ум не ти е минало да застреляш лоса. Напротив, офейкал си от него яко дим!
— О… феи…кал?!
— Да, офейкал!
— Това е клевета, която… която…!
— Е какво, която… която…? А не пропълзя ли в дупката, където после чудовището напъха главата си и така страшно се разсумтя срещу теб, че ти загуби и ума и дума?