— Дупка ли? Ка…ква…дупка?
— Дупката в скалата, където ти изчезна толкова бързо, както никога дотогава не се беше вмъквал в дупка!
Паркър пое дълбоко дъх и кажи-речи, заеквайки от смущение, продума:
— Мистър Кътър, не знам какво искаш да кажеш. Не те разбирам. Нали със собствените си очи видя лоса, който бях застрелял!
— Да, със собствените си очи видях лоса, застрелян от вожда на панащите!
— Вождът на панащите? Да ме вземат дяволите, ако мога да…
— … застрелям някой лос ли? — прекъсна го Стария. — Да, не само че го вярвам, но дори съм убеден. Вождът ти подари лоса за това, че му съобщи да се пази от мен и ти разреши да казваш, че ти си го застрелял. Така ли е, или не, мистър Паркър?
— Ако… ако…и… и… — запелтечи ловецът в голямото си притеснение.
— Не ми отговаряй с «ако» и «и», ами както се полага!
— Нали ти отговарям както трябва, съвсем както трябва! Сигурно са те метнали с някоя измислица!
— Измислица ли? Да, истина е, че на времето, когато донесе лоса и взе да твърдиш, че ти си го бил застрелял, това ми се стори направо като измислица. Такъв съвършен и неповторим грийнхорн, какъвто беше тогава и онзи огромен могъщ лос! Все пак ти повярвах, защото по-късно по време на лов имаше късмет, страшен късмет. Но сега вече тази вяра свърши, веднъж завинаги свърши.
— Аз го застрелях! Кой е подлецът, дето ти е надрънкал такива лъжи?
— Подлец ли? Лъжи? Вярно, много вярно! Подлецът си самият ти, мистър Паркър.
— Какво? Аз ли?
— Да, самият ти! Да не би да отречеш, че самият ти разказа и призна всичко?
— Самият аз ли? На кого и къде?
— На твоите спътници, които си отидоха преди малко, когато бяхте горе от другата страна на Мистейк каньон, във военния лагер.
— Ха, значи тия, тия са ти го казали! Жалко, че си тръгнаха! Иначе щях да ги принудя да си признаят, че са лъгали, и да ме помолят за извинение. Ами кой от тях ти го разправи?
— Рен, добрият Рен, който преди малко тъй красноречиво с големи слова прикри страхливостта си.
— А кога?
— Тази нощ, когато ние двамата стояхме на пост и с различни истории се опитвахме да разсеем скуката си.
— Би трябвало да кажеш «с лъжи»!
— Хайде бе! Да не мислиш, че можеш да отричаш, само защото тези хора си отидоха? Тук има и други свидетели.
— Кой де, кой?
— Мистър Шетърхенд и Джош Холи, които също са присъствали, когато си го разказал. Тъй ли е, или не е тъй, Джош?
Стария не се осмели да зададе този въпрос на мен. Щях да му отговоря с някоя шега. Честният Холи обаче заяви много сериозно:
— Да, разказа го. Не е застрелял онзи лос. Което е истина, си остава истина.
Тогава Паркър гневно му кресна:
— Дръж си човката затворена, дърта овча главо! Как можеш да твърдиш, че е било истина?
— Понеже ти самият го разказа.
— Ама че глупости! Сам съм го бил разказал! И затова трябвало да бъде истина, а?
— Тъй мисля.
— Няма какво да мислиш. Хората си разказват ей тъй разни неща, които всъщност са се случили съвсем иначе.
— Защо пък ще ги разказват другояче?
— Или защото не знаят истината, или защото искат да се пошегуват, и точно такъв бе и случаят с мен.
— Стига си го увъртал! — намеси се в този момент Олд Уобъл. — Никой уестман няма да вземе да каже, че не е улучил дивеча, и на всичко отгоре такъв великански лос, след като го е ударил. А ти съвсем си го прекалил с това самоотричане, като си разправил, че го е застрелял някакъв червенокож. Положението ми е съвсем ясно. Смятам работата за приключена, защото сега имаме да мислим за по-важни неща. Мистър Шетърхенд, значи тук ще тръгнем в обратна посока?
— Не тук, а малко по-нагоре.
— Защо да се качваме още нагоре?
— Там има поток, който води встрани от досегашната ни посока. Ако яздим по дъното му, индианците няма да забележат следите ни, в случай че се появят преди свечеряване.
— Колко умно! Ще тръгнат по следите на нашите осмина непочтени спътници, мислейки, че все още сме с тях, докато ние ще сме се отклонили встрани. Туй хрумване е толкова добро, че би трябвало да се отпечата в някоя книга. Това е ясно!
Само след десетина минути достигнахме потока и като накарахме конете да нагазят във водите му, тръгнахме нагоре срещу течението. Тогава Олд Уобъл ми каза:
— Сър, ще ми повярваш ли, че отгатнах една от твоите хитрини?
— Коя?
— Че не яздихме заедно с осемте негодници чак до този поток. Ти добре беше обмислил всичко и се спря още доста по-надолу.
— И защо постъпих така?
— Заради преследвачите. Когато, дойдат, ще слязат от конете на мястото, където малко се позабавихме, и ще огледат внимателно земята, за да разберат защо сме спирали. Или не е така, мистър Шетърхенд?