— Много добре. Ще ти издам, че той има много високо мнение за теб.
— Благодаря ти, сър!
— Къде ли не сме ходили заедно с него, стигали сме чак до северната граница на Съединените щати и всъщност учудващо е как досега не сме се срещнали с теб нито един-единствен път.
— За мен е много лесно обяснимо, а и вие ще престанете да се учудвате след като научите къде се скитам и как живея.
— А това тайна ли е?
— И да и не, зависи кой как го разбира. Не обичам да говоря по този въпрос, защото не съм от хората, на които доставя удоволствие да приказват надълго и нашироко.
Той наполовина се извърна и по лицето му, което дотогава бе толкова ведро и весело, премина тъмна сянка. И все пак не се ли докоснах до някаква тайна? Стори ми се, сякаш това докосване му причини болка. И двамата замълчахме. Навярно този физически и духовно надарен човек бе имал необикновена съдба. Но нима може да се намери уестман със сива и скучна биография!
След определения от мен един час поясът на зелената растителност, обточил бреговете на Рио Пекос, отдавна бе изчезнал зад нас. Пред очите ни на много мили разстояние се ширеше прерията. Наоколо не се виждаше никаква точка, която да послужи на окото за ориентация, но въпреки това знаех, че се намирам на споменатата вече линия. Това беше чувството или по-скоро инстинктът за ориентиране, свойствен на преселващите се животни, без който и уестманът би изпаднал в безброй опасности. Онзи, който не го притежава или ще загине, или в най-добрия случай ще си остане посредствен ловец. Трябваше само съвсем малко да се отклоним от досегашната посока, за да поемем точно по тази линия.
Бе станало вече три часът следобед и ако някой се опиташе да твърди, че команчите са успели да открият дирите ни и даже да ги проследят, щях да го помисля за откачен. В момента те можеха да са се добрали най-много до отсрещния, десния бряг на Рио Пекос, за да търсят нашите постове или стражи, които обаче изобщо не бяха там, а и никога не са били.
След последната част от краткия ни разговор Олд Шуърхенд изглеждаше потънал в дълбок размисъл, защото бе пришпорил коня си и със сведена глава яздеше сам начело. Но ето че изведнъж той дръпна поводите на жребеца си, скочи от седлото и започна да оглежда земята. Когато го настигнахме и проследих погледа му, забелязах, че беше открил някаква следа и затова също слязох от коня. Олд Уобъл последва примера ни, внимателно взе да изследва изпогазената ниска трева и каза:
— Това са били коне, мешърс, шест на брой и са собственост на индианци. Тези типове са яздили един подир друг, но старите ми очи съвсем ясно различават колко са били животните. Яздили са на изток и са минали оттук преди два часа.
Сигурната ръка ми хвърли поглед, в който ясно се четеше възхищението му от Стария, и аз му отвърнах със същия поглед, защото едва ли щях да съумея да разчета следите толкова точно, или поне нямаше да се справя по-добре. Тук в откритата савана Стария наистина се проявяваше като някогашен Крал на каубоите, като специалист, който не може да бъде заблуден. Той не забеляза погледите ни и понеже никой не му отговори веднага, попита:
— Да не би да сте на друго мнение, джентс?
— Не — отвърнах. — Съвсем правилно видя всичко.
— Да, сър, но само каквото показват следите. Останалото ще трябва да предоставя на теб, защото не познавам местността, нито индианците, които се скитат наоколо.
— Може да става въпрос само за апачи или команчи.
— А от кое ли от двете племена са били тези хора?
— Мистър Кътър, питаш тъй, като че отговорът на този въпрос е съвсем лесна работа!
— Защото предполагам, че за Поразяващата ръка няма да е необходимо дълго да си блъска главата, за да ни даде верни сведения.
— Благодаря за комплимента! Все пак трябва да се размисли, макар и да не е необходимо чак да си блъскаш главата. Команчите са тръгнали в поход и се намират наблизо, ей там, зад нас, малко встрани. Апачите знаят, че команчите са изровили бойната секира, принудени са да бъдат предпазливи и следователно ще изпратят съгледвачи.
— Съвсем вярно, сър. Само че все още тъпчем на едно и също място. Това е ясно.
— Не бързай! Следите водят на изток, значи в посока на Ляно Естакадо. А кое от двете племена в момента е насочило вниманието си към Ляно?
— Команчите.
— Правилно! Убеден съм, че само един-единствен апач знае намеренията на команчите и това е Винету. Неговите мескалероси ще бъдат уведомени за тях тепърва от него или от някой негов пратеник. Все още не е възможно те да са тук и следователно може да са изпратили, съгледвачи към Ляно. Освен това местата, където живеят, са разположени на юг оттук. Ако бяха изпратили разузнавачи или вестоносци право към Ляно, техният път никога не би ги довел толкова далеч, на север.