— Значи мислиш, че в случая си имаме работа с команчи?
— Да.
— Тогава знаем, какво е положението и…
— Чакай! — прекъснах го аз. — Казаното от мен е повече предположение, отколкото твърда увереност. Непременно трябва да разберем как стоят нещата. Тази работа е толкова важна за мен, че можем да си позволим малко да се позабавим. Наемаш ли се добре да проследиш тази диря, като препускаш бързо?
— Ама че въпрос! Да не мислиш, че съм кьорав?
— Тогава възсядай коня и препускай пет минути обратно, по следите! Много искам да разбера дали продължават в права посока, или завиват някъде по това все пак дълго разстояние.
— Well, веднага тръгвам!
Той се метна на коня и поледя обратно по дирите в посоката, откъдето бяха дошли шестимата ездачи. Фигурата му бързо започна да се смалява, докато най-сетне изчезна от очите ни, макар че околният терен беше съвсем равен. После отново се появи като малка подвижна точка, която непрекъснато нарастваше, и накрая се изправи пред нас в естествена големина.
— Е? — попитах го.
— Продължават все направо.
— Това ми говори достатъчно. Знаеш ли докъде се стига, ако се язди все по тази права линия?
— Предполагам, че до Синята вода.
— Да, до Саскуан-куи. Вождът Вупа-Умуги е изпратил тези шестима мъже като съгледвачи. Трябва незабавно да ги последваме.
— Защо толкова бързо? За да ги догоним ли?
— Да.
— Това е грешка, сър! Не ми се сърди, но няма съмнение, че е грешка!
— Защо?
— Та нали не обичаш да избиваш индианци!
— Вярно, така е.
— И въпреки това искаш да ги последваш? Та туй е в противоречие с твърдението ти. Нима не го разбираш?
— В какво се състои противоречието?
— Не искаш да ставаш убиец, а догоним ли тези шестима червенокожи, ще бъдеш принуден да ги ликвидираш. Команчите не бива да научават, че сме в тази местност, а избяга ли само един-единствен от шестимата, издадени сме! Предимството ни се крие в убеждението на Вупа-Умуги, че сме се отправили на запад.
— Прав си и не си прав, мистър Кътър. Зависи от обстоятелствата дали ще се покажем на разузнавачите, или не. Пътят им води право към Алчесе-чи, Малката гора, където, както вече споменах, предполагам, че ще ме очаква пратеник на Винету. Минат ли оттам команчите, без да го забележат, добре. Но открият ли го, самият него или някаква негова следа, те ще го нападнат. Един срещу шестима. Можеш да си представиш изхода от борбата. В такъв случай или ще го убият, или ще го пленят. Случи ли се второто, ще трябва да го освободим, първо, заради приятелството ни с апачите и второ, заради посланието на Винету, което, стига само да има някакъв начин, непременно трябва да узная. При това положение не бива да отдаваме кой знае какво значение на живота на шестима враждебно настроени команчи. И тъй, напред, мешърс!
Отново се метнахме на седлата и продължихме да се носим с бързина, която бе по силите на конете на Паркър и Холи. Разузнавачите имаха преднина от два часа, но бяха яздили бавно. Ако запазеха същия ход, беше възможно да ги догоним още преди да достигнат Алчесе-чи.
За съжаление се оказа, че конете на двамата ни вече споменати спътници не бяха в състояние да поддържат нашето темпо. И тъй, наредих на Паркър и Холи да следват дирята ни по най-бързия възможен начин и заедно със Сигурната ръка и Стария Уобъл препуснахме напред. От време на време някой от нас спираше, за да разбере от следите с каква бързина яздеха шестимата, а после отново догонваше другите двама. Скоро стана ясно, че по-късно команчите бяха галопирали значително по-бързо, така че все повече и повече губех надежда навреме да ги настигнем или даже да ги изпреварим, което бе възможно, ако яздехме в полукръг.
Измина един час, а после и още един. От време на време се налагаше да дадем възможност на конете да си поотдъхнат, като забавяхме ездата. След още половин час на хоризонта пред нас изплува някаква тъмна точка. Посочих с ръка натам и казах:
— Това е Малката гора, целта на усилената ни езда. Ако препуснем право към нея, след четвърт час сме там.
— Не бива да стигаме до нея — предупреди Олд Уобъл.
— Не, защото вероятно команчите не са продължили, а са останали там.
— Но нали трябва да отидем до гората! Как ще стане тази работа?
— Цяло щастие е, че познавам околността много добре. Хайде да свърнем на юг! Ще опишем дъга.