Докато яздехме в полукръг, Олд Уобъл продължи с въпросите си:
— Мислиш ли, че така ще се доберем дотам, без да ни забележат?.
— Да. Трябва да знаеш, че от разположените на изток планински възвишения се спуска поток, който се губи в равнината, но по-надолу, там, където теренът хлътва, образувайки падина, отново се появява на бял свят във формата на езерце. Диаметърът на това езеро е само около петдесетина крачки, но все пак то дава живот на една горичка, която е поне десет пъти по-голяма от него. Това е Алчесе-чи, Малката гора, която в западния и източния си край е доста рядка, докато другите й две страни и особено южната са толкова гъсти, че са едва проходими. Така беше преди три години, когато за последен път бях тук, а сигурно и до ден-днешен е така.
— Хм-м! — промърмори Стария. — За три години могат да се променят много неща, а в този случай, когато става въпрос за живота ни, това е изключително важно.
— Ако има някаква промяна, тя навярно се състои в това, че гората е станала по-гъста, което само може да ни радва. Понеже в южния й край растителността е много пищна, описвайки дъга, ще се насочим натам. В тамошните гъсталаци едва ли ще се спрат да почиват хора и ето защо мисля, че ако се приближим откъм тази страна, изгледите да не бъдем забелязани, са най-добри. Ако не искаме да изчакваме падането на нощта, не ми идва на ум никакъв друг начин как да достигнем горичката.
— Well, тогава просто трябва да опитаме и да бъдем готови при нашето весело пристигане да ни изпратят между ребрата или дори в главите няколко недотам весели куршума. Смелчагата, който иска да извърши нещо смело, трябва да прояви необходимата смелост. Това е ясно!
Сигурната ръка все още не беше проговорил, обаче по лицето му се четеше изразът на онази твърда решимост, която не отстъпва пред никаква опасност, стига само да има известни изгледи за успешното й преодоляване. В моите очи той все повече се разкриваше като човек, който предпочита да действа, а не да говори. Както показа и бъдещето, в това отношение двамата с Винету чудесно си подхождаха.
И тъй бяхме се отклонили вдясно и докато яздехме в полукръг, се придържахме на едно и също разстояние от гората, така че тя оставаше пред очите ни все в същата големина. А когато малко по-късно се озовахме точно на юг от нея, аз спрях коня си и измъкнах от кобурите на седлото моя далекоглед, който вече неведнъж ми беше служил предано в Далечния запад и дори ми беше спасявал живота, за да претърся старателно края на горския гъсталак.
— Виждаш ли нещо, сър? — попита Олд Уобъл.
— Не. Не мога да открия никакво живо същество, нито човек, нито животно.
— А нас дали ни виждат оттам?
— Странен въпрос, сър! Ти би ли видял оттук някой застанал там човек?
— Не.
— Следователно за невъоръженото око и ние ще останем незабележими, а не ми се вярва индианците да разполагат с далекогледи.
— На никой индсман няма да му мине и през ум да носи подобно нещо у себе си!
— Не е така! Винету винаги носи бинокъл, и то превъзходен бинокъл. На мнение съм да препуснем право напред, какво ще кажете?
— Щом толкова държиш, тогава давай! Но въпреки всичко това е и си остава непредпазливо!
Тогава Сигурната ръка за пръв път се обади, като нетърпеливо и укорително извика:
— Ами, вятър непредпазливо! Когато нямаш никакъв друг изход, освен да се хвърлиш във водата, тогава скачаш с главата надолу и веднага се научаваш да плуваш. Ако се страхуваш, стари Уобъл, в такъв случай стой си тук, докато пуснеш корени. Ние пък ще превземем горичката с щурм! Go on, мистър Шетърхенд, go on!
Той полетя на коня си напред и аз го последвах със същата бързина. Естествено Олд Уобъл не остана на мястото си. Той се понесе след мен, като възмутено заруга:
— Аз да се страхувам! Ама какво си въобразяват тези двама младоци! Олд Уобъл не е знаел какво е страх още преди да се роди, а какво остава за по-късно. Днешната младеж страда понякога от съвсем откачени и непонятни хрумвания. Това е ясно!
От негова страна бе твърде смело да нарече нас двамата «днешна младеж». Въпреки сериозността на положението ни нямаше как да не се разсмея на висок глас. Той ме чу, още повече се разлюти и извика:
— Какво се смееш, сър! Смей се едва когато стигнеш ей онази гора здрав и читав, но не по-рано!
— Мълчи, сър! — отвърнах му. — Продължиш ли да крещиш така, червенокожите и да не те видят, ще те чуят.
— Добре, ще мълча, но нека трупът ми тежи на твоята съвест. Ти виж после как ще я отървеш от него!
Пришпорихме конете си в такъв галоп, че изглеждаше, сякаш Малката гора стремително връхлита срещу нас. Земята бе покрита с мека трева, която заглушаваше тропота от конските копита. При това не сваляхме поглед от целта си, за да можем своевременно да забележим всяка евентуална опасност. Но опасност нямаше и ние безпрепятствено се добрахме до края на гората. Там скочихме от седлата, взехме готовите за стрелба пушки в ръка и внимателно се ослушахме. Нищо не помръдваше. Опитахме се да проникнем с погледите си между храсталаците. И там нищо не видяхме. Тогава Сигурната ръка ни прошепна: