— Дръжте коня ми! Няма да се бавя.
— Къде искаш да отидеш?
— На разузнаване. Не се тревожете! Умея да се справям с такива неща.
Ако му бях предложил да го придружа или пък се бях опитал да го задържа, щеше да се обиди. Затова го оставих да върви.
Измина доста време, докато се върне, след което ни извести:
— Имали сме неимоверно щастие, че не са ни забелязали. Команчите се намират в гората.
— Видя ли ги? — попитах го тихо.
— Не, но нали знаем, че следите им водят в гората, а сега се уверих, че не излизат навън. Следователно индианците са все още в нея. На първо време точно това исках да разбера. Ще трябва да се промъкнем до тях.
— Well — каза Олд Уобъл. — Само двамина ще могат да участват в тази работа, защото третият ще трябва да остане тук при конете. Кой ще е той, мистър Шетърхенд?
— Самият ти — обади се Сигурната ръка, макар че Стария се беше обърнал към мен.
— И през ум не ми минава! Да стоя тук със скръстени ръце! Ще пълзя заедно с вас из гората, защото трябва да ви докажа, че не се страхувам.
— Знаем го вече, тъй че подобно доказателство е излишно. Навярно не е необходимо да казвам, като какъв те познавам и колко те ценя и именно заради това няма да ми се сърдиш, ако ти напомня, че пълзенето из гората не е тъкмо най-силната ти странна. Нали само в откритата прерия се чувстваш като в свои води. Затова оставаш при конете!
— Както искаш — отвърна Стария с нетърпеливо движение. — Сега тук не му е нито времето, нито мястото да спорим. И тъй, като по-разумен, ще се подчиня. Вървете да търсите. Но върнете ли се после във вид на трупове, не искам да слушам никакви упреци!
Той хвана здраво поводите на конете и ни направи знак да тръгваме. Сигурната ръка ме погледна въпросително. Отговорих му:
— Опасно е да се разделяме, все още е светъл ден. Лесно можем да бъдем забелязани и тогава единият бързо ще трябва да помага на другия.
— Правилно, сър! А в каква посока ще тръгнем?
— Когато преди малко се отдалечи, не забеляза ли някъде такова място, където да можем по-лесно и с по-малко шум да навлезем в гъсталаците?
— Струва ми се, че знам такова място. Ела!
Той ме поведе на известно разстояние покрай гората, а после посочи към храсталака, който тук не беше толкова гъст като другаде. Кимнах, легнах на земята и пълзейки навлязох в гората. Сигурната ръка ме последва. Разбира се, бяхме оставили пушките си при Олд Уобъл. Във всички случаи двата ми револвера и ножът щяха да са достатъчни.
Както вече казах, още беше светъл ден. Следователно индианците можеха да забележат всяко по-значително раздвижване на храсталака. Това утежняваше задачата ни толкова много, че напредвахме изключително бавно. За половин час изминахме една трета от пътя си. После положението се подобри. Трябваше да се насочим към средата на горичката. Там се намираше езерото, край което вероятно бяха отседнали команчите. След още петнайсетина минути чух нейде пред нас да пръхти кон. Сигурната ръка също го беше чул, защото ме побутна, за да ми обърне внимание на този шум. Дали животното бе изпръхтяло случайно, или по маниера на индианските коне искаше да предупреди господаря си за приближаването ни! В този случай опасността за нас ставаше двойно по-голяма.
Трябва да кажа, че не само се радвах на Сигурната ръка, ами дори му се възхищавах. Отначало беше останал зад мен, но после излезе напред и то като се придвижваше с такава издръжливост, предпазливост и сръчност, каквито едва ли бях виждал някога да проявява бял. Той използваше всяко свободно място, като или избягваше всяко препятствие, или пък го отстраняваше напълно безшумно. Когато ловкостта на ръцете не достигаше, налагаше се да помага ножът и, ако някое клонче или по-дебел клон трябваше да бъдат отместени, това ставаше толкова внимателно и равномерно, че друг освен мен не беше в състояние да го забележи. За един уестман бе направо цяло удоволствие да го наблюдава.
Така напредвахме бавно, но сигурно, докато най-сетне доловихме гласове. Думите не се разбираха, защото все още бяхме твърде далеч. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно ги чувахме, докато най-накрая видяхме разговарящите хора. Всъщност това не беше разговор в обикновения смисъл на тази дума, а по-скоро приличаше на заседание на прериен съд.