— Поразяващата ръка ли? На кола на мъченията? — апачът се разсмя подигравателно. — Всички воини на команчите взети заедно не са в състояние да вържат на кола на мъченията този бял ловец. Дори и да го заловят, той въпреки ремъците внезапно ще изчезне също като орела, който и десет пъти по хиляда врабчета не могат да задържат. Но той изобщо не е пленен, защото сега се намира не в тази страна, а е там, където е роден.
Несъмнено целта му беше да ядоса команча и така да го накара да каже някои неща. И действително постигна целта си, противникът му гневно извика:
— Заловихме го! Воините на команчите не са врабчета, а орли, които ще разкъсат и изядат това врабче! Аз ти казвам истината, а ти лъжеш. Как можеш да твърдиш, че вашите хора са по родните си места! Те са тръгнали на поход, иначе нямаше да изпратят разузнавач!
— Така ли са направили?
— Да.
— Кога?
— Сега.
— Какво ли можете да знаете за някакъв разузнавач. Pshaw!
— Знаем. Това си самият ти!
— Аз ли? Кой ви е метнал, че Дългия нож е тръгнал на път като съгледвач?
— Никой не ни е метнал. Това е така.
— Тогава синовете на команчите са слепи. Нима по лицето ми се виждат цветовете на войната?
— Бил си достатъчно умен, за да не ги изрисуваш!
— Ами къде живеят команчите и къде апачите мескалероси? Едните на север, другите на юг. А къде се намирам аз в момента? Далеч на изток. Щях ли да яздя толкова далеч на изток, ако трябваше да се отправя към вас на север като разузнавач?
— Сигурно сте научили къде се каним да отидем!
— Уф, уф, уф! Нима не виждаш, че току-що се издаде? Значи кучетата команчи са изпълзели от дупките си не в поход срещу апачите, а за да се отправят на изток! Сега вече знам къде отивате и каква е целта ви!
Команчът разбра, че се беше оставил да го надхитрят и разгневен на самия себе си, се сопна на пленника:
— Мълчи крастава жабо! Мога да кажа това, което казах, защото знам, че няма да го раздрънкаш. Ще те отведем с нас, за да умреш на кола на мъченията едновременно с Поразяващата ръка.
— В такъв случай ще живея още много дълго, тъй като лъжеш, че сте пленили този прославен бледолик.
— Истина е. В ръцете ни е!
— Pshaw!
— И не само той, а и неколцина други бледолики, които също ще умрат.
— Кажи им имената!
— Олд Уобъл, старият побелял изтребител на индианци.
— Уф!
— Освен това Сигурната ръка, бледоликият великан.
— Уф, уф! По-нататък!
— По-нататък ли? А това не ти ли стига?
— Да, стига ми. Ако действително сте заловили тези трима велики ловци и ме отведете във вашия бивак, аз няма да умра, защото ние ще се освободим и ще връхлетим върху синовете на команчите като бизони върху глутница страхливи вълци. Поразяващата ръка никога не е бил побеждавай. Той е…
— Често е бил пленяван! — прекъсна го команчът, разгневен до крайност.
— Но винаги се е освобождавал! Сигурната ръка е такъв ловец, който с едно стисване на ръцете си удушва шестима команчи, с всяка ръка по трима. За него…
— Не ми споменавай за това куче! — отново го прекъсна другият. — Никога досега не е побеждавал команчи!
— Защото все още не се е срещал с команчи! А Олд Уобъл, който се носи по саваната като вихрушка, тъй че никой не може да го догони, ще ви…
— Ще умре, ще умре! — изкрещя команчът, прекъсвайки го за трети път. — А може и да не умре, защото този стар бледолик е едно ужасно псе, което всъщност не трябва да се убива, а да бъде погнато с тояги. Този страхливец…
Индианецът неочаквано млъкна. Той беше прекъснат, но не от апача, с когото разговаряше, а от съвсем друг човек. Естествено погледите ни бяха отправени към команча. Когато в този миг той внезапно спря да говори и очевидно изплашен, погледна встрани, ние също извърнахме очи натам и същевременно чухме думите:
— Какво съм аз? Страхливец ли, псе ли? Куче червенокожо! Ще ти покажа аз дали съм страхлив, или не. Който от вас направи опит да посегне към оръжието си, ще получи куршум в главата. Горе ръцете!
Беше стария Уобъл. Той не се бе промъкнал през гъсталаците, а най-спокойно беше дошъл през западната тясна просека в гората, която бе използвана и от команчите, за да достигнат до езерото. С пушка, долепена до бузата, и показалец на спусъка той се появи иззад най-близките храсти и бавно започна да се приближава.
— Горе ръцете! — повтори той, тъй като индианците не се подчиниха веднага на заповедта му.
Този вик е отдавна познат в Дивия запад. Който вдигне високо и двете си ръце, не може да посегне към оръжията си и да се защити. «Горе ръцете!» Животът на онзи, който бива нападнат с тези думи и не им се подчини веднага, не струва и пукната пара. Това го знаят и индианците. Ето защо, и след като Олд Уобъл повтори заповедта, и тримата команчи високо вдигнаха ръце.