— Тъй, паднахте ли ми сега, червенокожи негодници такива! — Той се изсмя. — Който отпусне макар само едната си ръка, ще бъде застрелян. Не се шегувам. Значи съм бил страхливец! Тъй, тъй! И сте ме били пленили! Заедно с Поразяващата ръка и Сигурната ръка! Вярно ли е това, подлецо?
Индианецът не отговори.
— Аха! Секна ли ти дъхът! Почакай само, ей сега ще те накараме пак дълбоко да си го поемеш! Трябва да ви покажа двама добри приятели, много известни мъже. Щом ги видите, страшно ще им се зарадвате. Къде ли са се скрили само?
Естествено Олд Уобъл имаше предвид Сигурната ръка и мен. Той все още държеше пушката си насочена към команчите, а погледът му започна да претърсва храсталаците откъм източната страна, където предполагаше, че се намираме, и където действително се бяхме скрили. Никак не беше чудно, че индианците послушно държаха ръцете си вдигнати, защото той представляваше гледка, която можеше да стресне всекиго. Към и бездруго необикновения му външен вид се прибавяше и обстоятелството, че той беше въоръжен с четири пушки — в ръце държеше своята пушка, а през рамо бе преметнал карабината на Сигурната ръка, моя мечкоубиец и карабината «Хенри». Команчите сигурно нямаше да се осмелят да му окажат съпротива.
Въпреки това аз съвсем не одобрявах внезапното му и неочаквано появяване. Той трябваше да стои в края на гората при конете, а не да идва при езерото. Реших по-късно да му поискам обяснение, макар че се беше справил със задачата си твърде добре. В момента ни подканяше да се присъединим към него. Направих знак на Сигурната ръка. Изправихме се и след като се провряхме през клонаците, излязохме на открито. Щом ни забеляза. Стария подвикна на команчите:
— Ето мъжете, които исках да ви покажа, мерзавци такива! Познавате ли ги?
— Поразяващата ръка! — възкликна ликуващо Дългия нож.
— Сигурната ръка! — извика изплашено команчът.
Обърнах се към него:
— Да, това сме ние, за които казваш, че сме били ваши пленници. Мистър Кътър, вземи им оръжията!
Извадих револвера си и го насочих към команчите. Те не посмяха да помръднат.
— Мистър Кътър, развържи апача!
Стария така и направи. Но веднага щом Дългия нож почувства, че може да си служи с ръцете и краката, той се наведе, грабна един томахок, последваха два бързи удара и… двама от седящите команчи се проснаха на земята с разбити черепи. Хванах го за ръката и му извиках:
— Какво прави моят червенокож брат! Аз исках да говоря с воините на команчите и…
Той не ме доизслуша, а се изтръгна от мен и така бързо повали и третия команч на земята, че нямаше как да му попреча. После ми отговори:
— Нека моят прочут бял брат ми прости, че не постъпих според волята му. Знам, че той не обича да пролива кръв. Затова аз я пролях.
— Но това не биваше да става!
Той посочи гърдите си и попита:
— А моята кръв не тече ли? Щом е изровена бойната секира, тогава важи законът: живот за живот, кръв за кръв.
— Нямам нищо против да убиваш онези, които ти си победил. Но тези тримата не принадлежаха на теб, а на нас. Откога храбрите воини на апачите са изгубили всяка гордост, та убиват врагове, които са били пленени от други хора? Да не би, откакто ви напуснах, да сте започнали да се кичите с подвизи, които не са извършени от вас?
Засрамен, той сведе поглед и се опита да се извини:
— Един от тези тримата ме рани. Нима можеше да остане жив? Какво щеше да прави Поразяващата ръка с тези кучета, ако бяха останали живи? С нас ли щеше да ги вземе? Това щеше да е излишен товар, който сигурно би му пречил. Или имаше намерение да ги пусне на свобода? Но тогава те щяха да се върнат при своите и да издадат всичко, каквото са видели.
— Тук си прав, обаче знаеш, че от доста дълго време Поразяващата ръка е един от вождовете на апачите. Нима някой воин от това племе има право в негово, присъствие да прави каквото му хрумне? За какво са вождовете, ако пред очите им всеки воин постъпва както си иска? Какво ще каже Винету, най-великият и прочут вожд на апачите, когато му разкажа какво се случи?
Тогава гордият индианец сведе пред мен глава и с умолителен тон, каза:
— Постъпих неправилно. Поразяващата ръка ще ми прости ли моята прибързаност?
— Станалото станало, не може да се промени. Прощавам ти, макар че вероятно ти ни причини голяма вреда.
— Вреда ли? Как може моят бял вожд да говори за вреда?