— Исках да разговарям с тези хора и щях да науча от тях, каквото ми нужно.
— Нямаше да кажат нито дума.
— Щяха да кажат. Да не би моят червенокож брат да ме мисли за толкова неразумен, че да им издам, какво ме интересува? Нима той не знае, че думите и въпросите на един хитър човек са като примка, в която се улавя дори и умният?
— Знам го. Но не е необходимо Поразяващата ръка да разпитва тези кучета команчи.
— Е, сега, разбира се, не е, защото са мъртви!
— Дори и да бяха живи — също. Аз знам всичко. Научих го.
— От кого?
— От тях.
— Разговаря ли с тях?
— Не.
— Значи си ги подслушал?
— Да.
— Добре, ще видим дали действително ще можеш да ми дадеш задоволителни отговори. А сега ми покажи раната си. Дълбока ли е?
— Не знам. Но не е смъртоносна.
Имаше право. Раната дори не беше тежка. Ножът бе пронизал странично само десния му гръден мускул и се беше плъзнал по едно от ребрата. За един индианец това е леко нараняване, макар че едва ли щеше да се отърве от треската, предизвиквана от всяка подобна рана. Докато го превързвах, се появиха Паркър и Джош Холи и останаха не малко учудени от това, което видяха. Олд Уобъл се обърна към тях:
— Ето виждате ли, мешърс, колко бързо се справихме с негодниците. Когато пристигнах, за съжаление трима от тях бяха вече мъртви. Иначе щях да се разправя и с шестимата. Ама как хубаво си вдигнаха ръцете тези типове!
— И как хубаво можеше да загазиш, мистър Кътър! — добавих аз.
— Да загазя ли? — попита учудено той.
— Да.
— Защо?
— Ами ако не бяха вдигнали ръце?
— Щях да ги застрелям.
— Колко от тях?
— И тримата, разбира се, това е ясно!
— Един да, а после другите двама щяха да те пипнат за гушата.
— Само да се бяха опитали!
— А защо не? Как щеше да се отбраняваш с една празна пушка в ръцете и други три на рамо? От такова счепкване сигурно нямаше да излезеш победител.
— Не прибързвай, сър, не прибързвай!
— Ами ако вместо тримата беше заварил тук шестимата, тогава?
— Та нали преди това стоях ей зад онзи храст и огледах как стоят нещата. Дори и да бяха всичките шестима, пак щях да постъпя по същия начин.
— И щеше да бъдеш убит!
— Pshaw! Да не съм дете! Да вземем например теб, сър! Колко често си бил в такова положение и ти се е налагало да се разправяш с повече от шестима червенокожи!
— Но тогава положението е било по-различно. От мен червенокожите се страхуват повече, отколкото от теб, а притежавам и карабината «Хенри», която смятат за омагьосана.
— Хм-м, е да! Но все пак не съм направил никаква грешка, защото нищо лоши не можеше да ми се случи.
— А-а, може би защото мистър Шуърхенд и аз бяхме наблизо?
— Да.
— Тогава се лъжеш. Ако индианците не се бяха толкова изплашили, а бяха запазили присъствие на духа, щеше да отнесеш някой куршум или рана от нож, преди да успеем да го предотвратим. А дори и във всичко да си прав, то най-малкото не си прав в това, че действа против указанията ми. Бяхме се разбрали да останеш в края на гората при конете.
— Сър, стана ми скучно.
— Това не е причина, за да вземеш да вършиш глупости!
— Глупости ли? Да си имаме уважението, мистър Шетърхенд! Олд Уобъл няма навика да върши глупости!
— Pshaw! Ти безусловно си длъжен да останеш на поста, който веднъж ти е поверен. Какво ще стане, ако всеки на своя глава си тръгне от мястото, където трябва да стои? Как е възможно тогава да се участва заедно с теб в някое опасно начинание? Знаеш, че провеждането на нашия план е свързано с големи опасности. Ще трябва да имаме непоклатимо взаимно доверие. Ако се окаже, че не е така, продължавам ездата си и те зарязвам тук!
— Браво, браво! — извика Паркър. Тогава Олд Уобъл гневно го сряза:
— Какво си се разкрещял? Веднъж завинаги забранявам да ми се реве по такъв начин!
— Вярвам, че не ти отърва! — отговори Паркър. — Когато на мен ми се говори, че ще ме зарежат, трябва да търпя, но ти, стари Уобъл, не щеш и да чуеш подобно нещо! Ние не присъствахме тук. Какъв гаф си направил пак?
— Никакъв! Но ако не си затвориш веднага човката, мога допълнително да направя нещо, което никак няма да ти е приятно. Това е ясно!
Побеснял от гняв. Стария му обърна гръб.
Най-напред се погрижих за безопасността ни, като накарах да доведат конете, а после разставих постове. Холи трябваше да застане пръв на стража. Имаше за задача да патрулира около горичката и да докладва за всичко по-особено. След това огледахме команчите. Бяха мъртви и на първо време ги отнесохме настрани. После седнахме да обсъдим положението. Вече се свечеряваше, но не беше разумно да палим огън. Вярно, че светлината му не би проникнала навън, защото Малката гора бе достатъчно гъста, но команчите, които по-късно щяха да минат оттук, не биваше да намерят никакви следи от нашия лагер.