Разбира се, най-важното беше онова, което имаше да ми казва Пеш-ендатсе, Дългия нож. Когато го попитах дали е срещнал Винету, той ми отговори:
— Да. Воините на апачите чуха, че команчите са изровили бойната секира и незабавно изпратиха съгледвачи, за да разузнаят кого се готвят да нападнат. Аз бях един от тези съгледвачи, а заедно с мен имаше и друг воин. Започнахме да яздим нагоре срещу течението на Пекос, където предполагахме, че се намират команчите, и се натъкнахме на тях край Саскуан-куи, Синята вода, която ние, апачите, наричаме Доклис-то. Не ни се удаде да ги наблюдаваме, а още по-малко пък да ги подслушаме, тъй като ловувайки, те се скитаха из цялата околност, за да се сдобият с месо.
— Но обикновено вечерта никой не ловува!
— Поразяващата ръка е прав, това ни е известно и на нас. Оставихме конете си и пешком се промъкнахме до Синята вода, където стигнахме, когато се беше вече стъмнило.
— Успяхте ли да чуете нещо?
— Не. Положихме големи усилия, но нямахме късмет. Моят бял брат ще ми повярва и няма да ме упреква. И на най-добрия, най-храбрия и най-предпазливия разузнавач може да се случи да се завърне, без да е научил каквото и да било, въпреки всичката му хитрост.
— Разбира се! Познавам те и през ум не ми минава да мисля нещо лошо за теб. Къде срещна Винету?
— Две вечери поред се промъквахме до Синята вода. През първата вечер нямахме успех, а през втората се натъкнахме на Винету, който беше дошъл още преди нас и ни нареди да не се излагаме повече на опасност, а да се присъединим към него.
— А-а, тогава той несъмнено е бил научил нещо!
— Да, беше научил нещо, което извънредно много ще учуди моя бял брат Поразяващата ръка.
— Какво?
— В голямата пустиня, наричана от бледоликите Ляно Естакадо, има красив клапария-сиярдестар, зелен остров, с много бистра вода, край която растат най-великолепни дървета, храсти и цветя. Там се издига и къща, където живеят трима души: един деклил-инда, негър, една деклил-исома, негърка, която му е майка, както и един бял ловец. Той е господар на местността и го наричат Дил-Мейе, Кървавата лисица. Винету се е срещал с него и двамата са пушили калюмета на приятелството.
— Аз също го познавам.
— Уф! — учудено възкликна индианецът. — И Поразяващата ръка ли се е срещал с него?
— Да.
— И е виждал езерото и къщата в пустинята?
— Да.
— Тогава моят прославен бял брат знае пътя дотам, така ли?
— Естествено! Няколко пъти съм бил там. Винету не ти ли каза?
— Не. Винету, великият вожд на апачите, не обича дълго да говори. Не казва нито дума повече, отколкото е необходимо. Значи ти знаеш пътя и местността! Затова е трябвало да те чакам и да ти предам посланието на вожда!
Той беше учуден. От думите му разбрах колко дискретен е бил пак Винету. Никога нито с една дума не е споменавал оазиса в Ляно.
Апачът продължи:
— Както подразбрах от думите на Винету, някога при Кървавата лисица са ходили команчи.
— Разбира се. Бяха там заедно с него и с мен. Предвождаше ги младият вожд Шиба-бигк, Желязното сърце.
— Шиба-бигк ли? Виждам, че Поразяващата ръка знае всичко съвсем точно, защото тъкмо този млад вожд ще поведе сега команчите към оазиса в пустинята.
— А ти успя ли да разбереш, защо команчите са решили да постъпят така?
— Винету ги е подслушал. Кървавата лисица бил напуснал пустинята за да ловува и се натъкнал на отряд команчи. Те го нападнали и се опитали да го убият. Той започнал да се отбранява и застрелял неколцина от тях. Куршумите му ги улучили точно в средата на челото.
— Та нима са го познавали?
— На времето един от тях бил при него в пустинята и той го познал.
— Избягал им е, нали?
— Нито един от техните куршуми не го ранил и нито един от ножовете им не го е дори одраскал.
— Слава Богу! Сега са предприели поход, за да си отмъстят и да го убият, така ли?
— Да, искат да го убият, да унищожат къщата му и дърветата, та оазисът да заприлича на пустиня. Това е чул Винету.
— Но не е възможно да го е научил едва тук край Синята вода, а сигурно го е знаел преди това, понеже получих от него същото известие още горе в Сиера Мадре.
— Двама команчи били там на лов и говорили за това, без да го познават. Той се натъкнал на тях и се представил за син на кайовите. Те му повярвали.