— Zounds! Жалко, страшно жалко, че си станал уестман!
— Защо?
— Защото от теб би станал още по-добър свещеник и проповедник. Това е ясно.
— Само стечението на обстоятелствата ме направи уестман. Преди всичко съм човек и когато друг човек изпадне в беда и мога да му помогна, не питам дали цветът на кожата му е зелен, или син. Няма да оставя Боб в ръцете на команчите.
— Нека бъде така! Няма да ти преча. Даже ще ти помагам. Но не разполагаме с никакво време.
— Това трябва да стане и ще стане тъкмо сега!
— Как? Какво? Тъкмо сега ли?
— Да.
— А не трябва ли да се отправим към Нарголете-тсил, за да се срещнем там с апачите?
— Не е толкова спешно!
— Не е ли? Сър, не те разбирам!
— Не можеш ли да пресметнеш, мистър Кътър? Мислиш ли, че апачите са вече там?
— Разбира се, ти сигурно го знаеш по-добре от мен. Но в момента мисля по-малко за тях, отколкото за команчите, които трябва да изпреварим.
— И заради тях няма защо да бързаме. Нале-Масиув и неговите сто воини ще пристигнат при Синята вода за три дни, смятано от снощи, което ще рече вдругиден вечерта. Мислиш ли, че тогава веднага ще тръгнат на път?
— Не, защото тези хора и конете им ще трябва първо да си отпочинат.
— Ще почиват поне един ден. Следователно от днес нататък разполагаме с три дена време. А за да освободя Боб от тях, ще са ми нужни само два.
Стария се накани да каже нещо, обаче Сигурната ръка го изпревари:
— Мистър Шетърхенд, веднъж слушах да разказват едно твое приключение, което извънредно много ме заинтересува. Горе в Националния парк се беше сблъскал със сиусите. Заедно с теб е имало цяла група смелчаци, а също и един негър, който, ако не се лъжа, се казваше Боб, така ли е?
— Разбира се.
— Това същият Боб ли е?
— Да.
— А-а, тогава си прав, съвсем прав! Не бива да го изоставяме в беда. Трябва да го измъкнем от плен!
— Значи ще ме придружиш?
— Естествено! От само себе си се разбира. Кога тръгваме?
— Утре призори.
— Няма ли да е твърде късно?
— Не. Наистина от тук до Каам-кулано има да яздим цял ден, но местностите са ми познати и освен това имаме превъзходни коне. Изобщо не е необходимо да ги преуморяваме. Ще бъдем там още преди свечеряване, в най-подходящото време.
— Да, малко преди свечеряване е винаги най-добре. Човек все още има време да се запознае с околността, както и възможност за разузнаване. После, след катове смрачи, ще нанесем нашия удар. Отсега се радвам. Имаш ли представа, колко хора живеят в селото?
— Не. Сигурно там са само шатрите на Вупа-Умуги и предполагам, че едва ли ще се намират много млади боеспособни воини.
— Значи ще се сражаваме с бабички! Пфуй!
— Хм-м! Няма да е толкоз лесно. По време на всеки поход в лагера остават известен брой воини за неговата защита, а в случая и за да пазят пленника. С тях ще си имаме работа.
— Но се съмнявам, че всичките ни коне ще издържат тази езда.
— Всичките ли? Колко коне имаш предвид?
— Ами колкото имаме.
— Значи два.
— Два ли? — попита ме той смаяно.
— Да, два, моят вран жребец и твоят дорест кон.
— Ха! Както изглежда, имаш намерение само ние двамата да предприемем тази езда, а?
— Разбира се, че кой друг още?
— Мисля, че всички ще искат да се включат.
— А аз мисля, че до там и обратно ни очаква такава езда, която ще издържат само нашите два коня. Следователно за мистър Паркър и мистър Холи и дума не може да става. Конете им и сега са толкова изморени, че нейде по пътя ще рухнат на земята.
Паркър нищо не каза. Навярно разбираше, че имах право. Джош изпитваше към мен голяма симпатия и, изглежда, му беше трудно да се раздели с мен. Затова попита:
— Не е ли възможно да дойда и аз, сър? Знаеш колко обичам да съм заедно с теб!
— Знам, но е невъзможно, мистър Холи. Конят ти няма да издържи въпреки твоето желание.
— Тогава Олд Уобъл ще ми даде неговия на заем.
— Какви ги приказваш! — извика Стария. — Та нали и аз ще яздя с тях!
— Ти ли? — попитах го.
— Да, аз!
— Струва ми се, че ще останеш при другите!
— Защо? Конят ми е добър. Или мислиш, че няма да издържи ездата?
— Вероятно ще я издържи. Но ще се възпротиви да тръгне и няма да го помръднеш от мястото му.
— Ще се възпротиви ли? И таз хубава! Много ми се ще да видя коня, който ще се възпротиви да отнесе Олд Уобъл там, където той пожелае!
— Но този път така ще стане!
— Защо пък точно този път?
— Защото става въпрос за един «нигър».