— Аха! Значи това имаш предвид! Е, тогава нещата не зависят от коня, а от мен!
— Или от мен, мистър Кътър! Нямам намерение да те безпокоя заради някакъв си чернокож.
— Pshaw, това не е никакво безпокойство. Ще участвам с удоволствие!
— Но преди малко ти пееше съвсем друга песен!
— Е да, преди! Да бъда ли откровен, мистър Шетърхенд?
— Е?
— От твоя страна съвсем не беше изискано, нито проява на добър вкус онова, дето го каза преди за вонящия труп, обаче намери отклик в сърцето ми и вече ми се струва, че не грешиш чак толкова. Искам да поправя глупавото си поведение, като помогна за освобождаването на твоя Боб и затова те моля да ме вземеш със себе си! Съгласен ли си, сър?
— Хм-м! Щом разсъждаваш така, тогава не бих имал нищо против, но все пак няма да стане.
— Защо?
— Защото на теб не може да се разчита.
— Охо! Никой досега не ми е казвал подобно нещо!
— Тогава аз съм първият, който ти го казва. Днес доказа, че имам право. Знаеш ли какви са ни намеренията? От индианско село искаме да измъкнем един пленник. Само това ти стига! Но нямаме време да изчакваме някой подходящ и изгоден случай, защото трябва да изпълним замисленото в най-кратко време. А това означава, че два пъти залагаме живота си на карта.
— Известно ми е.
— Хубаво! Тогава ще проумееш, че не мога да те взема с нас.
— Не ме е страх от смъртта!
— Знам, но се опасявам, че ако те вземем, ще препуснем право към смъртта. Да не се боиш от смъртта и от непредпазливост да се втурнеш право в ръцете й, са две различни неща. На теб не може да се разчита.
— Защото не останах при конете ли? Сър, за последен път се случва подобно нещо. Повярвай ми! Дай да си стиснем ръцете и ме вземи с вас!
Какво можех да направя? Той ме молеше толкова настоятелно. Нима трябваше да отхвърля молбата на стария опитен деветдесетгодишен уестман сякаш бе някой грийнхорн? Сърце не ми даде да го сторя, а му подадох ръка и казах:
— Е добре, тогава тръгвай с нас! Но се надявам, че твоята младежка самоувереност няма да ти помъти разсъдъка!
— Well! Това се казва мъжка дума! Ще бъдеш доволен от мен. А какво ще правят другите? Тук ли ще останат?
— Не, ще потеглят на път.
— Накъде?
— Към Нарголете-тсил, където ще се срещнем с апачите… А Дългия нож знае ли пътя до там?
Индианецът, към когото отправих въпроса си, отговори:
— Знам го много добре. Кога тръгваме?
— Утре призори, веднага щом потеглим и ние.
— А така ли ще зарежем тук мъртвите кучета команчи?
— Не, трябва да изчезнат безследно. Но не бива да бъдат погребани тук. Когато тръгнат към пустинята, команчите ще минат през тази горичка и ще открият гробовете им.
— Може ли един обикновен воин на апачите да направи на Поразяващата ръка едно предложение?
— Защо не?
— Ще вържем труповете им върху техните коне и ще ги вземем с нас до Нарголете-тсил, където ще ги погребем.
— Да, това е най-доброто, което може да се направи. Вземете ги.
— А чия собственост са техните коне, оръжия и други вещи?
— Твоя. Ние не искаме нищо, освен ако мистър Паркър и мистър Холи не пожелаят да разменят конете си. В такъв случай нека си изберат онези два, които им харесват.
— Нека бъде така. Но ще взема скалповете на кучетата команчи. Те също щяха да вземат моя. Хау!
С това този въпрос се приключи. Нахранихме се и после легнахме да спим. Преди това Паркър, Холи и индианецът предложиха да стоят на пост през цялата нощ, защото на следващия ден на нас, останалите, ни предстоеше изморителна езда. Естествено ние се съгласихме.
Заекът на Запада и особено тексаският заек е малко по-голям от нашия Зайо Байо, а ушите му са значително по-дълги. По онова време го имаше в изобилие из онези местности, защото все още се намираха бизони, както и друг дивеч, тъй че уестманът си пилееше куршумите да стреля по зайчета само когато не срещнеше никакви други животни. Но никъде другаде зайо-байовците не бяха тъй многобройни, както край една рекичка при Бъфало Спринг. Тази рекичка бликаше от една камениста падина, която, понеже имаше формата на тиган и бе гъсто населена от споменатите гризачи, се наричаше от белите ловци Hare pan. Заешкият тиган. Почти през цялата година дъното на падината бе покрито с буйна и сочна зелена трева, а стръмно издигащите се склонове бяха обрасли с храсталаци, сред които тук-там се извисяваше короната на някое дърво. Това беше Каам-кулано, Заешката долина, където по това време команчите на Вупа-Умуги бяха опънали своите шатри.
На следващия ден, приблизително два часа преди смрачаване, се озовахме близо до долината. Местността не можеше да се нарече пустинна, но растителността й не беше кой знае колко изобилна и тъй като трябваше да бъдем готови за всякакви срещи, а нямахме прикритие, бяхме принудени да търсим къде и как да се крием. Това бе възможно да стане само там, където имаше храсти, а храсти имаше по бреговете на рекичката. Добрахме се до нея на едно място, отдалечено най-много на четвърт час път от изхода на долината. Нямаше никакво съмнение, че от наша страна бе истинска дързост посред бял ден да рискуваме да се приближим толкова много, но не ни оставаше друг избор, защото разполагахме с твърде малко време. Още преди падането на нощта трябваше да разберем какво е положението в долината.