Имахме късмет да намерим край потока едно място, където храсталаците ни предлагаха такова скривалище, че за по-добро не можехме и да мечтаем. Там скочихме на земята и дадохме възможност на изтощените си коне да пият вода, а после и да пасат. За себе си бяхме взели запаси от сушено месо, достатъчни за няколко дни. Тъй като само аз бях идвал тук, помолих Сигурната ръка и стария Уобъл да не напускат скривалището, а да ме чакат и отидох на разузнаване.
Припомних си онези подробности от местността, които бяха останали в паметта ми от моето предишно пребиваване тук и после съставих своя план. Там, където водата изтичаше от долината, склоновете й се издигаха от двете страни постепенно нагоре, като се отдалечаваха един от друг все повече и повече. Храсталаците бяха плъзнали по тях чак до горе, едно обстоятелство, което бе много благоприятно за мен. А горе покриваха отвсякъде краищата на склоновете като венец, предлагайки ми предостатъчно възможности да се скрия, щом ми се наложеше. Но същевременно съществуваше и друга трудност, а тя съвсем не беше за подценяване — не биваше да оставям никакви следи, или в краен случай само такива, които да са толкова неясни, че от тях да не се разбира дали са от ботуши, или от индиански мокасини. Иначе цялата останала местност бе дотам лишена от каквито и да било дървета и храсти, че всеки по-голям предмет можеше да се забележи още отдалече.
Като продължавах предпазливо да напредвам, внимателно оглеждах откритото пространство пред мен. За моя радост не се виждаше жива душа — нито мъж, нито жена или пък дете. Следователно вече бе минал часът, когато всички останали обитатели на лагера трябваше да се съберат в долината за вечеря и сън. В отсъствие на воините това винаги се съблюдава строго.
Щом достигнах началото на долината, свърнах надясно и се заизкачвах по склона. Дали това място се пазеше? Погледнах надолу, но не видях жив човек. Вероятно лагерът се намираше в средата на долината, дълга около половин час път, а задната част сигурно бе запазена за конете. Продължих по-нататък. Изглежда, бях избрал невероятно изгоден момент, защото тук горе нямаше никакви хора, както и никакви следи, които да показват, че през последните часове някой се е навъртал наоколо.
Скоро съзрях първите шатри и след като повървях още малко, долу пред себе си видях целия бивак. Състоеше се изключително от летни палатки, направени от ленено платно, а не от зимните кожени вигвами. Не си губих времето да ги броя, но далеч надхвърляха сто. Оживено беше пред и между шатрите, където сновяха момчета, жени и момичета. Мъже се виждаха само тук-там, а и те, изглежда, бяха стари. Нима сто петдесет и четиримата мъже, които Вупа-Умуги водеше със себе си, бяха всичките му воини, тъй че тук не бе останал нито един от тях? Не ми се вярваше, защото това щеше да е голяма непредпазливост. Не бе възможно да е оставил лагера без абсолютно никаква защита. Както и бях предположил, зад бивака се виждаха да пасат известен брой коне.
Продължих нататък, за да намеря някое място, което да ми предложи по-добра видимост. Беше много важно по някакъв признак да разпозная шатрата, където държаха затворен Боб. Сигурно пред нея имаше пазачи. И наистина пред входа на най-задната палатка лежаха двама воини. Много вероятно бе тя да е търсената. Недалеч от нея се издигаше друга шатра, която бе по-голяма от всички останали. Пред нея в земята бяха забити два пръта, по които висяха различни предмети със странни форми. Дали не бяха свещени амулети? Дали това не бе шатрата на вожда? Вероятно! Всеки воин притежава само един амулет, изгуби ли го, губи и честта си, докато си извоюва амулета на някой неприятел, след като го убие. Умре ли воинът, в гроба заедно с него полагат и амулета му. Но има и племена, при които амулетите се пазят от потомците. Те представляват свещен и скъпоценен спомен от прадедите и ако някой ги загуби, той е напълно съсипан и унищожен в очите на съплеменниците си. Хрумна ми една мисъл. Дали това не бяха амулетите на прадедите на вожда Вупа-Умуги? В такъв случай трябваше да се добера до тях, непременно трябваше да се добера до тях! Във войната между апачи и команчи можеха да ми свършат добра работа.