— Да, виждам я.
— Аз живея там заедно с Тибо-така и се казвам Тибо-вете-елен. Ще можеш ли да го запомниш? Не го забравяй!
— Няма да го забравя. А кой живее в големия вигвам с двата пръта отпред?
— Там живее Вупа-Умуги, нашият, вожд.
— Нали е заминал. Кой се намира сега вътре?
— Само жена му и неговата дъщеря.
— И никой друг? Също и през нощта?
— И през нощта няма други хора.
— А кой живее ей там в последната шатра, пред която лежат двама воини?
— Там е негърът, който ще бъде убит, щом доведат Кървавата лисица.
— Строго ли го охраняват?
— Много! Там има винаги двама воини! — каза тя важно.
— Намират ли се много воини в лагера ви?
— Само двамата, които виждаш. Мнозина тръгнаха с вожда към пустинята, а другите отидоха на лов, за да донесат месо. Ще се завърнат утре или след два дни. Няма да изгубиш миртовия венец, а ще го пазиш добре, нали?
— Не се тревожи. Здраво го държа.
— И ще го дадеш на моя Вава Дерик?
— Веднага щом го видя.
— Ти ще го намериш и… — Тя сведе поглед, сякаш се опитваше да си припомни нещо, после ми стисна дланта и продължи: — И ще му занесеш още нещо, което ще ти дам сега?
— Ще му го занеса.
Тогава тя бързо обви ръце около врата ми, целуна ме толкова светкавично, че нямаше да мога да й попреча, даже и ако сърцето ми беше дало да го сторя, после отстъпи крачка назад и каза умолително:
— Сега трябва да си вървя. Върви си и ти! Но не казвай никому, че си ме срещал! От мен също никой няма да го узнае.
— Ще мълчиш ли?
— Кълна ти се! А ти?
— Наистина ли не бива да говоря за това?
— На никого нито дума с изключение на моя Вава Дерик. Той трябва да го знае. Дай ми ръката си в знак, че ми обещаваш!
— Ето я.
Подадох й ръка. Тя я стисна. После започна да се спуска по планинския склон, но не стигна далеч, а отново се обърна, сложи пръст на устата си в знак на мълчание и повтори:
— Никому нито дума! И гледай да не изгубиш моя «myrtle wreath»!
После изчезна в храсталака. Останах още доста време на същото място. След това бавно си тръгнах. Каква среща! Беше ме обзело някакво много особено чувство. Коя беше тази жена? Действително ли бе индианка? Но нима бе възможно да е бяла? За да си отговоря на тези въпроси, би трябвало да я видя и да разговарям с нея поне още един или два пъти. Тя беше умопобъркана и въпреки това ми бе направила дълбоко впечатление. Беше загадка, необяснима трагична загадка, необяснима, защото нямах време да я разреша. Във всеки случай нейният Вава Дерик съществуваше не само във фантазията й, но и в действителност, обаче къде? И кой беше той? Индианец ли? Вероятно, защото думата «вава» насочваше на тази мисъл. А как ли стояха нещата с миртовия венец? Дали той не бе причината да полудее? Или пък в момента, когато си е загубила разсъдъка, е носила миртов венец на главата си? Каква ужасна мисъл! Ако беше така, тогава тя не бе никаква индианка, а бяла. Може би имаше начин да се разреши загадката. Вероятно по време на схватката с команчите щях да се изправя лице в лице с жреца. Тогава щях да го заставя да ми даде обяснение!
Връщах се обратно, обзет от тези мисли, като, разбира се, пътем не забравях нужната предпазливост. Какво щях да кажа на спътниците си? Имах ли право да говоря за тайнствената Тибо-вете-елен? Бях й дал дума да мълча. Трябваше ли да я удържа към нея, към една умопобъркана? Навярно нямаше да е грях, ако я наруша. Но първо, да не спазиш даденото обещание е изобщо грозно и неморално и второ, бях живял достатъчно дълго сред нецивилизовани народи, за които умопомрачението е нещо свято и затова подобен възглед не ми беше чужд. Тази жена бе оставила в мен впечатлението, че е някакво избрано от съдбата същество, и имах чувството, сякаш дълбоко в съзнанието ми около нея започваше да се създава нещо като ореол. Не, тя не беше обикновена жена. Лудостта й не правеше поетото от мен задължение невалидно, напротив. Трябваше да удържа обещанието си!
С това решение щастливо и незабелязано се завърнах в скривалището ни тъкмо когато започна да притъмнява. Толкова много се бях забавил.
— Най-после, най-после — посрещна ме Олд Уобъл, докато Сигурната ръка остана мълчалив. — Кажи-речи, вече бях взел да бера страх заради теб.
— Няма никаква причина, за да се тревожим — отвърнах аз.
— Така ли? Тогава навярно всички обстоятелства са благоприятни?
— Всички.
— Онзи нигър там ли е?
— Искаш да кажеш негър! Там е.
— Но сигурно е строго охраняван?