— В целия лагер има само двама воини, които денонощно го пазят. Другите са тръгнали да набавят месо. Но вниманието им вероятно се е притъпило и както предполагам, ще имаме сравнително лека задача.
— Как ще постъпим?
— Остави ме да помисля!
Не ми беше необходимо никакво размисляне, тъй като планът ми за действие бе вече готов, но му отвърнах така, защото нямах желание да разговарям. Индианката все още не ми излизаше от ума. И тъкмо в този момент погледът ми падна върху Сигурната ръка, чието по мъжки красиво сериозно лице бе озарено по особен начин от гаснещата дневна светлина и бе придобило меланхолично завладяващ израз. Истина ли беше, или се заблуждавах? Ето я същата прилика, която подсъзнателно бях доловил и преди, когато видях жената, но без да успея по-точно да определя кого ми напомняше. Това бе същото лице, същото чело, същата уста, само че по-млади, неповехнали, с мъжки вместо женски черти, които не носеха печата на онзи потресаващ трагизъм, но излъчваха елегична сериозност и скрита тъга. Бях изненадан, наистина бях изненадан, но още в следващия миг си казах, че сигурно се лъжа. Все още бях под впечатлението от срещата на възвишението край Каам-кулано и виждах несъществуващи неща. Стига с това фантазиране!
Стъмваше се бързо. Скоро вече не можех да различавам лицето на Олд Шуърхенд. Как можах да сметна цялата тая прилика за фантазия и да не му разкажа за индианката! Тя щеше да бъде избавена от тъмата на умопомрачението много по-скоро! Но действително няма защо да се упреквам, понеже исках да постъпя честно и справедливо спрямо нея и да остана верен на даденото обещание. А що се отнася до Сигурната ръка, и той щеше да бъде облекчен много по-скоро от огромната тежест, притиснала душата и сърцето му!
Дълго седяхме безмълвни, докато най-сетне Олд Уобъл изгуби търпение и ме попита:
— Е, сър, всъщност колко време ще ти трябва още, за да размисляш? Няма ли да ми позволиш да ти се притека на помощ?
В този момент Сигурната ръка сметна за необходимо да наруши мълчанието си. С назидателен тон му каза:
— Поразяващата ръка няма нужда от помощта ти, стари Уобъл. И без теб ще се справи.
— Но кога? Вечерта си минава, а ние нямаме време за губене.
— Имай търпение! — помолихте. — Не можем да предприемем нищо, преди да са заспали индианците.
— А след това? Как ще постъпим?
— Знам къде е шатрата, в която се намира Боб. Ще се промъкнем до нея, ще повалим пазачите…
— Ще ги убием ли? — прекъсна ме той!
— Не. Достатъчно е само да ги зашеметим.
— Тогава ти ще се заемеш с тази работа! Аз не мога да я свърша. Казваш го тъй, сякаш е нищо и половина! Ще се промъкнем до шатрата, ще повалим пазачите…
— И ще измъкнем Боб оттам. Готово!
— Готово! Туй ли е всичко?
— После ще се отправим към шатрата на вожда и ще вземем окачените на прътите амулети.
— Амулетите?
— Да, амулетите на неговите прадеди.
— Гръм и мълния! Като разбере, ще откачи. Така ще изгуби честта си, а заедно с нея и всичко, каквото притежава и каквото представлява самият той!
— Няма да стане така.
— Няма ли? Струва ми се, че познавам обичаите и живота на червенокожите. Загубата на подобни амулети е равна на морално убийство.
— Вярно е, но той няма да ги изгуби.
— Какво? Няма ли?
— Поне няма да е за дълго.
— Искаш да му ги върнеш, така ли?
— Да.
— Сър, това е нелепо!
— Имам си своите основания.
— Какви са те? Наистина съм любопитен да ги чуя!
— Искам да избегна проливането на кръв.
— С помощта на амулетите?
— Да.
— Странен чудак си ти! Ако не ми обясниш как стоят нещата, нищо няма да разбера.
— Какво, мислиш, ще стане, когато вождът разбере, че неговите амулети са в ръцете ми?
— Страшно много ще се изплаши. Това е ясно!
— И ще пусне в ход всички възможни средства, само и само да ги върне. Нали?
— Това се разбира от само себе си. За тях той ще е готов на всякаква жертва, стига само да е в състояние да я принесе.
— Жертвата, която ще поискам от него, съвсем не е чак толкова голяма. Ще трябва да сключи мир с апачите без никакви сражения и да остави Блъди Фокс на спокойствие.
— Мистър Шетърхенд, ти не си странен чудак, ами славен човек, човек и половина, няма как, трябва да го призная! Той сигурно ще се съгласи.
— И аз мисля така.
— Да, ще направи каквото искаш, за съжаление ще го направи!
— Защо «за съжаление»?
— Защото така се губи удоволствието ми, цялото мое голямо и прекрасно удоволствие. Толкова много се радвах.
— На какво?