— Повтарям ти — ще го принудя!
— Well, значи ще го принудиш и ще се размърда, ама как само! Ще хукне напосоки, ще налети на другите коне, които ще вдигнат адски шум и ще започнат да се ритат и хапят. Ще гледа да те свали, като те блъсне в някоя от шатрите. Няма да се затича напред, а настрани, нагоре по височината. После ще се отърколи надолу и ще счупи не само своя врат, ами и твоя. Освен това…
— Стига, сър, стига! — прекъснах неговите вайкания. — Давам ти дума, че от всичките ти прелестни описания няма да се сбъдне абсолютно нищо.
— Добре, както искаш. Но аз виждам как се задава злата участ. За щастие моят врат не се намира под твоята глава и ако успееш да се отървеш само с няколко счупени ребра и други натрошени кости, както и с пет-шест изкълчвания, ще те поздравя. На онзи, който не разбира от дума, не може да му се помогне, защото е невъзможно. Това е ясно!
— Нямам нужда от помощ и след като тръгнете оттук, моля само за едно — да следвате абсолютно същия път, по който дойдохме, за да не ви изгубя.
В този момент се обади Сигурната ръка със своя тъй спокоен и категоричен тон:
— Ако Олд Уобъл е толкова загрижен за теб, мистър Шетърхенд, то аз съвсем не съм. Планът е опасен, извънредно опасен, но знам, че никога не предприемаш нещо, за което не си убеден, че си в състояние да изпълниш. Следователно ще успеем. Но ако нямаш нищо против, ми се иска да направя едно предложение.
— Не само че нямам нищо против, но ще ти бъда благодарен.
— Колко е дълга долината?
— Около половин час път.
— А от тук до мястото, откъдето започва?
— Няма и четвърт час.
— Вероятно конете се намират в най-отдалечения й край?
— Да.
— Тогава след като си свършим работата ще има да вървим, кажи-речи, четиридесет и пет минути. Не е ли твърде далечко?
— Хм-м! Можем да си скъсим пътя, ако вземем нашите коне до входа на долината.
— Точно това исках да ти предложа.
— Благодаря, сър! Съгласен съм. Сигурно вече минава десет часът. Индианците си лягат да спят рано, особено когато възрастните мъже отсъстват. Не мислиш ли, че трябва да тръгваме?
— Няма съмнение, че сега му е времето, щом не можем да чакаме до полунощ.
— Тогава напред!
Нарамихме пушките, хванахме юздите на конете в ръка и потеглихме. Когато достигнахме долината, аз се промъкнах на известно разстояние навътре в нея, за да разбера дали можем да поемем риска да оставим конете сами. Наблизо не се мяркаше жив човек, а и никъде не се виждаше огън. Червенокожите спяха. И тъй ние вързахме конете и се заловихме с нашето начинание, в чийто успешен изход Олд Уобъл се съмняваше тъй много.
Звездите пръскаха точно толкова светлина, колкото ни бе необходима, нито повече, нито по-малко. Придържахме се до самия ляв край в дъното на долината, който бях огледал от дясната височина по време на моето разузнаване. Следователно тази страна ми беше по-добре позната от срещуположната. Движехме се на такова разстояние от шатрите, че ако там наистина все още някой будуваше или се намираше на открито, нямаше да може да ни забележи. След като ги подминахме, легнахме на земята и запълзяхме надясно към последния вигвам, където се намираше Боб. Пълзенето ни се затрудняваше от обстоятелството, че бяхме взели със себе си пушките. Но беше твърде рисковано да ги оставим при конете, а и тук лесно можехме да изпаднем в положение, в което да бъдем принудени да ги използваме, за да се защитим.
Пръв пълзеше Олд Шуърхенд. Бях му показал шатрата и го оставих да действа по собствена преценка. Изглежда, че да бъде начело, бе въпрос на чест за него и не очаквах да извърши някаква грешка. Щом наближихме шатрата, той ме изчака да го настигна и ми прошепна:
— Сър, виждаш ли двамата пазачи? Ей ги къде лежат пред входа и спят. Да ти помогна ли? Струва ми се обаче, че твоят юмрук е по-добре трениран от моя.
— Остави ги на мен! Щом дочуеш два глухи удара, ще ме последваш.
Продължих безшумно да се промъквам напред. Пазачите не се помръдваха. Наистина спяха. Между тях имаше достатъчно пространство, което използвах. Когато се изправих, единият лежеше от дясната ми страната другият от лявата. Сграбчих първия за гърлото и го ударих по слепоочието. За секунда-две по тялото му преминаха конвулсивни тръпки, после той се изпъна и замря неподвижно. Съвсем същото се случи и с втория. След това се появи Сигурната ръка, а подир него и Кътър.