— Останете тук до всеки един от пазачите! — прошепнах им. — Погрижете се с нищо да не могат да ни навредят, докато се завърна!
— Нали са в безсъзнание — обади се Олд Уобъл.
— Но докога? Откъде да знам колко са здрави черепите им, а възможно е и да съм ги ударил твърде леко. Съвземе ли се някой от тях, заплашете го с ножа!
Повдигнах завесата на входа и пропълзях в шатрата. Вътре се чуваше силното и спокойно дишане на спящ човек.
— Боб! — опитах се да го събудя.
Не ме чу. Хванах единия му крак и го разтърсих.
— Боб, ти ли си?
— Кой…кво…къде… — отвърна той полусънено.
— Разсъни се, бъди разумен и слушай какво ще ти кажа! Сам ли си, Боб?
— Да, Боб сме съвсем сам. Кой идват сега при масър Боб? Кой му говорят?
Този славен негър имаше своеобразния навик да се нарича «масър», докато в същото време към всеки, който по негова преценка стоеше над него, се обръщаше с «масса».
— Ще ти кажа, ако говориш тихо, съвсем тихо. Идвам да те освободя.
— О…о…о! Да освободи Боб! Масър Боб ще бъдат свободен, отново съвсем свободен?
— Да, съвсем свободен.
— Ами кой това, дето освободят масър Боб?
— Ще се зарадваш, много ще се зарадваш, като чуеш, кой съм аз. Но не бива да викаш от радост!
— Боб говорят тихо, съвсем тихо, толкоз тихо, че хич никой не може чуе.
— Добре, тогава познай!
— Боб не чуват добре глас. Не са ли масса Блъди Фокс?
— Не.
— Тогава могат бъдат само масса Шетърхенд!
— Да, аз съм. — О, о, о… о-о-о-о-о-о! — изохка той възхитено, след което чух как зъбите му изскърцаха. Беше ги стиснал, за да не се разкрещи от възторг. Но затова пък така започна да рита с вързаните си крака, че трябваше да се отдръпна настрани, за да не получа някой ритник, на който можеше да завиди и катър, тъй като Боб беше изключително голям здравеняк и човек трябваше много да се пази от неговите удари и ритници.
— И тъй, тихо! Можеш да се радваш едва след като се измъкнем оттук. Краката ти са вързани, къде още имаш други ремъци?
— Ръце отсам и оттам вързани за прът на шатра, около тяло още един ремък, завързан за забито в земя колче.
— Как се отнасяха с теб?
— С много голям сила. Изял много бой.
— Каква беше храната?
— Боб винаги гладен.
— Всичко ще се промени. Стой мирен! Ще те развържа. Тези ремъци може да ни потрябват за двамата отвън.
— Тук още съвсем много ремък, виси горе на прът.
— Добре, нека ги опитат твоите пазачи. Довел съм врания жребец, ти ще го яздиш. Ще се справиш ли?
— Вран жребец Хататитла? О-о, Боб и жребец сме много добър приятел. Ще го язди хубаво, няма падне на земя!
— Добре! А сега нека не говорим повече, а да побързаме. По-късно ще ми разкажеш, как си попаднал в плен.
След като го развързах, той се изправи, изпъна крайниците си и блажено изпъшка.
— Къде са ремъците, за които спомена? Дай ми ги!
Той ги свали от върлината и след това излязохме от шатрата. Боб веднага разпозна, че спътниците ми са бели. Когато забеляза двамата пазачи на земята, той каза:
— Туй сме червени индиански псета, дето все били и ритали масър Боб. Навярно масса Шетърхенд ударил тях с юмрук по кратуна?
— Да, а сега ще ги вържем.
— О-о-о! Масса разрешат Боб ги върже. Ремъци трябва да бъдат тъй стегнат, че стига до кости!
Той ги върза и то така, че от болки те дойдоха в съзнание.
Откъснахме парчета от техните ризи и им ги натъпкахме в устата, за да не могат да викат. После ги завлякохме във вътрешността на шатрата и ги завързахме за основния прът толкова здраво, че в никой случай не можеха да се освободят сами.
Тази част от плана ни беше успешно изпълнена. Сега най-важното бе да се вземат амулетите. Боб и Олд Уобъл трябваше да почакат, докато аз и Сигурната ръка се запромъквахме към вигвама на вожда. Там не се виждаше жив човек и нищо не помръдваше. Не ни беше трудно с въртеливо движение безшумно да изтръгнем забитите в земята пръти. Когато се върнахме при другите двама, откачихме амулетите от прътите и с един ремък ги свързахме всичките заедно.
— Поне ние сме готови! — каза Олд Уобъл. — А сега идва най-трудното за теб, мистър Шетърхенд. Наистина се боя. Конят далече ли е?
— Не. Лежи в тревата отвъд вигвама на вожда. Видях го, докато вземахме прътите с амулетите.
— Отиваме ли при него?
— Искаш да видиш как стои работата, нали?
— Йес.
— Тогава ела! Нека бъде както искаш, понеже вече едва ли може да ни се случи нещо лошо. Само не се приближавай твърде много, защото животното ще вдигне голям шум!
Започнахме да се промъкваме натам. Оставаха ни може би двадесетина крачки, когато конят вдигна глава и изпръхтя. След още три крачки скочи на крака, задърпа ласото и взе да рита на всички страни.