— Отдръпни се назад! — казах аз. — Иначе ще започне да цвили. Това животно има добра дресировка.
— По дяволите дресировката му, щом в случай че си бял, може да ти изпотроши кокалите! Наистина ли искаш да се опиташ да яхнеш такъв звяр?
— Да.
— В тази тъмнина?
— Да не би да трябва да чакам тук, докато се разсъмне?
— Стига шеги, работата е много сериозна! Действително ме обзема ужасен страх за теб. Ще ти дам добрия съвет да предпочетеш да се…
Несъмнено той наистина щеше да ми даде някой безполезен добър съвет, ако Сигурната ръка не го бе прекъснал:
— Стига приказки, сър! Трябва да тръгваме. Хвани Боб за ръката да го водиш. Аз ще нося амулетите. Напред!
— От мен да мине, тръгвам вече и ще водя негъра, но съм любопитен да разбера как ще свърши тази история! Измивам си ръцете в невинност, тъй като тук човек няма с какво друго да си ги измие. Това е ясно!
Спътниците ми изчезнаха в тъмната нощ, а аз се залових с изпълнението на главната част от моя план. Отвличането на коня бе къде-къде по-трудно от освобождаването на негъра и от тъй лесно приключилото открадване на амулетите на вожда. Разбира се и през ум не ми минаваше да се опитам да присвоя коня по начина, по който Олд Уобъл си представяше, че ще стане. При дадените обстоятелства, а и в тази тъмна нощ, това щеше да бъде свързано с голяма опасност за живота ми. Благородното животно бе получило индианска дресировка. Боеше се от всеки бял и макар да не се съмнявах, че с един смел скок щях да го възседна, все пак това щеше да стане едва след енергична съпротива от страна на коня, която сигурно щеше да бъде придружена от тропот на копита, пръхтене, цвилене и ритане, с други думи, от голям шум. И освен това успеех ли да го яхна, нямаше да имам нито седло, нито юзди, нито дори и най-простия ремък, прекаран през устата му, понеже жребецът бе завързан с ласо за забито в земята колче, а примката на ласото бе просто нахлузена на врата му. Следователно като единствено средство ми оставаше притискането с бедра. Най-напред положително животното щеше да се втурне с мен напосоки и едва след това постепенно щях да му наложа волята си. А в това време наистина щеше да се случи онова, от което се опасяваше Олд Уобъл. Жребецът щеше да се впусне с мен между другите коне, щеше да се блъска в шатрите, за да ме свали от гърба си. Щеше да препуска като луд без посока насам-натам, нагоре-надолу по възвишенията. Можеше да падне на земята и аз като нищо щях да си изпотроша кокалите.
Не, тази работа трябваше да се подхване иначе. За щастие знаех много добре как да постъпя с такъв индиански кон. Бях го научил от Винету. Не биваше да разбере, че съм бял, трябваше да ме вземе за индианец, а после се налагаше да му завържа очите.
Когато бях горе на височината заедно с умопобърканата, забелязах, че този край на долината, където се намирах сега, е обрасъл нагъсто с див пелин и веднага ми беше минала мисълта да използвам миризмата на това растение, за да заблудя коня. На прозорливия уестман всичко му е от полза. При определени обстоятелства животът му може да зависи от наличието на някакво малко растенийце. Освен това пред вигвама на вожда бях забелязал няколко одеяла, дълги и широки одеяла, вероятно разстлани там в тревата от жена му за почистване. При студено или дъждовно време в тях човек можеше да се загърне целият. Те също ми бяха добре дошли. Не се нуждаех от нищо друго.
Най-напред отидох там, където растеше дивият пелин, легнах на земята и здравата се отъркалях насам-натам в него, след което натърках лицето и ръцете си с много силно ухаещите връхчета на това растение. Сега вече конят нямаше да може да усети по миризмата, че съм бял. После се промъкнах до мястото, където се намираха одеялата и от едното отрязах лента, с която щях да завържа очите на животното. В друго одеяло се загърнах точно така, както обикновено правят индианците. Преди това свалих шапката си и я пъхнах под закопчаната си ловна риза, защото тя само би събудила подозрението на коня. После бавно, много бавно се отправих към животното. То отново бе легнало на земята. Обърна любопитно глава към мен, ноздрите му поеха изпитателно въздух и…спокойно остана да лежи. Смяташе ме за червенокож. Бях спечелил вече наполовина.
— Оми енокх, оми енокх! Бъди добър, бъди добър! — казах му тихо и гальовно на езика на команчите, като се наведох и го погалих. Той не се възпротиви на тази ласка и аз продължих да го милвам, докато можех вече да предположа, че спътниците ми са се добрали до нашите коне. Тогава отвързах ласото и го нарязах на няколко парчета, от които с помощта на възли направих нещо като оглавник. Конят ме остави най-спокойно да му го сложа. От лявата и от дясната му страна завързах два по-дълги ремъка, които щяха да служат за юзди, и с това приготовленията ми свършиха. После застанах с разкрачели крака над тялото на жребеца и го подканих: