— Наха, наха! Стани, стани!
Подчини се незабавно. Озовах се на гърба му и направих опит да го насоча ту насам, ту натам. Охотно се остави да го водя, без да се наложи да използвам бедрата си. Бях спечелил, поне засега, понеже по-късно, когато разбереше, че съм бял, неминуемо ни предстоеше двубой. За да се отдалеча от шатрите, се отправих най-напред встрани към възвишението, с което граничеше долината, а после продължих да яздя покрай него, докато бивакът остана зад гърба ми. Там накарах животното да премине в тръс и така стигнах до мястото, където бяхме оставили нашите коне. Нямаше ги. Тогава нададох онзи пронизителен вик, с който индианците подканят конете си да преминат в галоп. И този път жребецът ми се подчини. Отначало няколко минути летяхме като вихрушка покрай потока, а после се понесохме надясно, навътре в откритата прерия.
Това беше великолепен кон. След половинчасов галоп все още не забелязвах у него и най-малкия признак на умора. И ето че някъде пред мен се разнесе протяжен вик. Беше някой от моите спътници, които искаха да разберат дали идвам. Тревожеха се за мен. Отговорих им със същия вик и понеже след като ме чуха, се спряха да ме изчакат, бързо ги догоних.
— All devils, индианец! — извика Олд Уобъл, щом ме забеляза. — Тръгнал е да преследва Поразяващата ръка и го е изгубил из очи. Да го пречукаме!
Видях го светкавично да сваля пушката от гърба си и го предупредих:
— Не стреляй, сър! Много ми се иска да поживея още известно време.
— Zounds! Гласът на Поразяващата ръка!
— Естествено, че ще е моят глас. Нямам друг.
— Той е, той е. Наистина е той! Но сър, не виждаш ли, че целият съм се омръзнал?
— Толкова ли ти е студено?
— Глупости! Смръзнал съм се от смайване!
— Защо?
— Защото пристигаш с такава елегантна езда, в такова разбирателство с коня, сякаш вече е изял от ръцете ти хиляда чувала овес! Но това не е конят, който се канеше да крадеш, нали, сър?
— Той е, погледни го!
— Хм-м, да! Бога ми, той е! Станало е някакво чудо, иначе нямаше тъй бързо да прекършиш съпротивата му.
— Нямаше никаква съпротива.
— Какво? Нямаше ли? Никаква?
— Не. Донесе ме на гърба си до тук най-кротко и спокойно.
— Невъзможно! Аз съм твърде добър познавач на коне, за да се оставя да ме метнеш така.
— Не искам да те мятам ни най-малко. Ако се беше съпротивлявал, сега щеше да се държи иначе, щеше да има друг ход и съвсем друг външен вид.
— Твърде е тъмно, за да се забележи подобно нещо. Не се ли поти, не капе ли от устата му пяна?
— Нищо такова няма.
— Невероятно! Да не би да си магьосник? Но все пак трябва сам да се убедя.
Той насочи коня си към мен и протегна ръка, за да опипа индианския гребец. Животното изпръхтя боязливо и се вдигна на задните си крака.
— Остави, сър! — помолих го аз. — Не може да понася бели.
— Но нали и ти си бял?
— Да, но ме мисли за червенокож!
— А-а! Значи затова е този маскарад с одеялото, а?
— Да.
— Колко хитро! Човек наистина може да научи още много неща от теб. Но миризмата, миризмата! Индианецът мирише на… на… Хм-м, как да го изразя? Мирише на мръсотия, на долнопробен хан, на… на… е, с една дума, мирише просто на дивак! Белият няма такива странни ухания.
— Той мирише навярно на цивилизация вместо на диващина, а? — засмях се аз.
— Да, на цивилизация, точно така. Макар че си се маскирал, конят все пак трябваше да познае по миризмата, че не си индианец.
— Просто си промених миризмата.
— Глупости!
— Така е! Има едно изпитано средство, с което можеш да заблудиш дори и такъв кон.
— Кое е то?
— Това е моя тайна.
— И не искаш да я издадеш?
— Не, поне засега не. Може би след време някой път ще ти я кажа. Но който малко поразмисли, ще я открие сам, без да има нужда някой да му я издава.
— Тъй! Ти също ли я откри само с размисляне?
— Никой не ми я е казвал, сам се досетих, тя е мое собствено откритие.
— Значи ти е хрумнала едва преди малко?
— Не, твърде отдавна. Не заблуждавам за пръв път индиански кон по този начин. След няколко часа тази миризма ще изчезне и ако сваля одеялото и си сложа шапката, жребецът ще разбере измамата и ще започне да се съпротивлява. Тогава на дневна светлина и сред откритата прерия ще се състои схватката между двама ни, която успях да избегна през нощта, за да не рискувам живота си.