— Да.
— Това наистина се казва заобикаляне, и то какво! Не е ли твърде голямо, сър?
В този момент Сигурната ръка поклати глава и каза:
— Стари Уобъл, ти си непоправим! Току-що говори за това, как си щял да удариш плесница на луната, ако мистър Шетърхенд го сметне за възможно, а ето че сега пак не ти допада онова, което иска да направи той!
— Well, повече нито дума няма да кажа, нито думичка!
— Напълно съм съгласен с мистър Шетърхенд. Дали заобикалянето е голямо или не, все едно, ние трябва да го предприемем. Та нима не виждаш, че така мистър Шетърхенд иска с един куршум да улучи два заека?
— Два заека ли? И кой е първият?
— Да не бъдат забелязани следите ни.
— Well! A вторият?
— Нале-Масиув.
— Нале-Масиув? Че той заек ли е? И защо?
— Днес е третият ден!
— Ах, вярно! От онази вечер край Синята вода изминава вече третият ден, когато Нале-Масиув трябваше да пристигне със стоте си воини! Ще се опитаме ли да го открием?
— Да — отвърнах аз. — Ще ни бъде от полза да разберем, дали вече е наблизо, или не.
— Защо, сър?
— Защото е близко до ума, че скоро след пристигането му индианците ще потеглят към Ляно Естакадо. Можем да съобразим следващите си действия с това. И така отсега нататък трябва да се придържаме по-надясно. Хайде, да тръгваме, мешърс!
— Мешърс! — повтори негърът. — Имат масса Шетърхенд предвид също и масър Боб?
— Да, разбира се.
— Тогаз и масър Боб сме също с мешърс?
— Разбира се, драги Боб!
— О-о-о! Боб също с мешърс! Значи черен Боб сме също тъй джентълмен като бял джентълмен! Той се радват много и покажат, че също тъй смел и храбър като бели ловци. Жалко, няма пушка, за да стреля мъртъв индианец!
— Ще получиш пушка. Нали край Синята вода ни паднаха в ръцете няколко пушки. Избери си една от тях. Ще ти дадем и всичко, каквото още ти липсва, нож и подобни необходими неща.
Когато погалих коня си, той го понесе спокойно, без да прояви никакви признаци на неприязън. Прегледах копитата му. Оставяше ги в ръцете ми тъй спокойно, сякаш бе някой селски кон, който живее с господаря си в голямо приятелство. Когато го възседнах, не се помръдна от мястото си. Накратко казано, държеше се кротко като агне. Беше ме признал за свой господар. Олд Уобъл поклати от удивление глава, но не каза нищо.
Понеже жребецът не се боеше вече от спътниците ми и техните коне, нямаше нужда да го отделям от тях. Следователно можехме да яздим заедно, както и направихме, като ту един, ту друг започваше да разказва нещо от своите преживелици. Олд Шуърхенд също разказа някои от приключенията си. Направи го по привичния си сбит и кратък начин, който изобщо не позволяваше у слушателите му да се появи и за миг мисълта, че се стреми да получи от тях похвални думи. Онова, което чухме от него, приличаше повече на доклад, отколкото на разказ. Олд Уобъл на няколко пъти намери удобни случаи да му зададе въпроси, при чиито отговори прочутият ловец всъщност много трудно можеше да премълчи някои сведения за своя произход и досегашен живот, което несъмнено бе и целта на Стария. Но Сигурната ръка много находчиво успяваше да избегне подобни отговори и по всичко си личеше, че няма никакво намерение даже да загатне каквото и да било в това отношение. Той говори за годините, прекарани в Дивия запад, за своите наблюдения и опит, събрани тук. Но Стария не научи нищо повече. Аз от своя страна старателно избягвах да задавам въпроси, които можеха да се изтълкуват като проява на любопитство.
Така измина предобедът, а и голяма част от следобеда. Привечер се добрахме до Рио Пекос приблизително на около една английска миля над мястото, където се вливаше Синята вода. Преплувахме реката, защото можехме да заобиколим Синята вода само по отвъдния, десния бряг на Пекос.
Отсреща се натъкнахме на диря, която минаваше недалеч от реката и водеше надолу по течението й.
— Е-хей! — възкликна Олд Уобъл. — Ето ти на, веднага разбрахме, че Нале-Масиув и неговите воини са вече тук.
Сигурната ръка хвърли само един кратък поглед на следите и после отвърна.
— Не е бил той.
— Защо?
— Колко индианци трябваше да доведе?
— Сто.
— Това диря от сто конници ли е?
— Признавам, че не е. Ако не е бил той, тогава много ми се иска да знам кой е… Хм-м! Да не би да е някой конен авангард на неговия отряд?
— Възможно е.
— В такъв случай другите ще ги последват и ще открият нашите следи. Как да постъпим? Не бива да издаваме присъствието си.
— Нека мистър Шетърхенд нареди как да постъпим. Наведох се от коня си, за да огледам по-добре отпечатъците от конски копита, а после казах: