Предпазливо продължихме да се промъкваме все по-наблизо, докато се добрахме до въпросните храсти. Те растяха на десетина крачки от огъня, край който един срещу друг седяха двама индианци. Можехме да ги виждаме в профил. Бяха команчи. Какво ли търсеха тук при брода? Защо бяха запалили този огън? Ето това бяха двата въпроса, които си задавахме. Не беше трудно да си отговорим.
На Сигурната ръка му бяха минали същите мисли през главата. Той им даде израз, като ми прошепна:
— Нале-Масиув все още не е пристигнал. Значи предположенията ти са били верни.
— Да, те го очакват и са оставили тези постове, за да го посрещнат.
— Защо мислят, че тази мярка е необходима?
— Много просто. Нале-Масиув не е от племето на Вупа-Умуги и неговите пасища се намират далеч оттук. Ето защо този брод не му е известен и двамата индианци имат за задача да му го покажат, щом се появи.
— Сигурно е така. Колко добре стана, че пристигнахме едва привечер!
— Да, през деня вероятно щяха да ни забележат, защото сигурно са били вече тук. Миризмата на огъня им ни спаси.
— Щеше да е лошо, защото, макар че нямаше да могат да ни заловят, щяха да разберат, че противно на очакванията им ние сме все още тук.
— Но този огън е и доказателство за твърдото им убеждение, че вече сме през девет села в десетото. Ако мислеха, че сме все още в тази местност, едва ли щяха да го запалят. Тези глупци никога няма да поумнеят!
— Нямат право да се оплакват, че не са имали възможност да помъдреят. Давал си им достатъчно често добри уроци. Ще останем ли?
— Иска ми се.
— И на мен. Вярно, че в момента седят като истукани и мълчат, но не е изключено да подемат разговор.
— Заговорят ли, все ще научим нещичко.
— Дали ще е важно?
— И да не е важно, поне ще е нещо, което ни интересува. Имай предвид, че седналият вдясно е изтъкнат воин.
— Познаваш ли го?
— Да. Когато ги подслушвах край Синята вода, той седеше при вожда и вземаше участие в разговора на старите воини. Заговорят ли тези двамата, вероятно ще стане дума за бойните им планове. Слушай!
Индианецът, за когото бях споменал, каза нещо, но толкова сподавено и кратко, че нищо не разбирахме. Другият му отвърна, но и тези думи останаха неясни за нас. Така известно време те разменяха по някоя и друга дума, без да знаем за кого или за какво ставаше въпрос. Тогава, за да можем по-добре да чуваме, долепихме ухо до земята. Веднага след това Сигурната ръка многозначително ме побутна с лакът. Незабавно ми стана ясно какво имаше предвид, защото също долових шума, върху който искаше да ми обърне внимание. Много добре ни бе известен и на двамата — глух тропот от конски копита по мека почва, когато някое от животните се препъне в корен или някакъв друг твърд предмет.
— Дали не са нашите коне? — попита Сигурната ръка.
— Не. Шумът идва от друга посока.
— Тогава става въпрос за индианци.
— Несъмнено.
— За команчи, иначе щяха да внимават повече и щяха да водят конете си по-добре.
— Команчи са, но не знаят, че тук има и други червенокожи.
— Нима не са забелязали огъня?
— Не са. Ако се съди по шума, те са отдалечени поне на осемдесет-деветдесет крачки от огъня, а от горната страна има гъсти храсталаци, които го закриват.
— Но сигурно го надушват.
— Не, защото вятърът духа отгоре и отнася надолу дима и миризмата.
— Любопитен съм да видя кой ли пристига.
— Аз също. Щом открият огъня, ще спрат конете си, ще слязат от тях и ще се промъкнат насам. Тогава ще има какво да научим.
Зачакахме. Приглушеният шум се повтори още два пъти. Двамата команчи край огъня не го чуха, защото не бяха долепили ухо до земята като нас. После известно време всичко бе тихо. Другите команчи бяха забелязали огъня и се промъкваха насам. И ето че изведнъж се разнесе шумолене в отсрещния гъсталак и проехтя едно силно «Хи-и-и-и…!». Двамата стражи изплашено скочиха на крака. Наканиха се да се шмугнат в храстите, зад които се криехме ние. Светкавично се изправихме, за да се оттеглим незабавно, но в същия миг отсреща се разнесе силният въпросителен вик:
— Вупа, Вупа?
Щом го чуха, постовите спряха и единият от тях отговори:
— Умуги, Умуги!
Те отново седнаха. Бяха се успокоили, защото този вик ги убеди, че нямаха работа с неприятел. «Вупа — Умуги» беше парола, уговорена предварително. Както се вижда, червенокожите бяха усвоили от белите употребата на парола при военните действия.