— А аз дори съм убеден в това. Когато твърдя, че планът не е кой знае колко хитро скроен, не искам да кажа, че пет пари не струва. О, не, само съм на мнение, че например ние двамата щяхме да го замислим съвсем иначе. Въпреки това белите ще влязат в клопката.
— Ако Вупа-Умуги се съгласи с предложението на Нале-Масиув!
— Ще се съгласи, съвсем сигурно ще се съгласи.
— Всъщност би трябвало да се промъкнем до Синята вода, за да видим или може би дори да чуем, какво ще решат. Не си ли на същото мнение?
— Тази мисъл изглежда съвсем логична, но ще се откажем от нея по две причини, без да говорим за опасността, на която бихме се изложили.
— Кои са тези причини?
— Първо, смятам за съвсем сигурно, че Вупа-Умуги ще се съгласи, следователно не е необходимо да ги подслушваме и второ, нямаме никакво време. Убеден съм, че Шиба-бигк в ранни зори или може би още тази нощ ще се отправи към Сукс-ма-лестави, а тъй като искаме да го изпреварим, нямаме време за губене. Трябва бързо да отидем до Нарголете-тсил, за да видим дали нашите апачи са вече там. Ако са пристигнали, ще дадем на конете си кратка почивка и още преди разсъмване ще потеглим към Ляно.
— Знаеш ли мястото, което команчите наричат Сукс-ма-лестави?
— Дори много добре. Когато отивам при Блъди Фокс или се връщам от посещение при него, винаги лагерувам там. Апачите са му дали името Гутеснонтин-кхаи, което означава същото — Стоте дървета.
— Ако се съди по името, изглежда, там има гора, а?
— Не е гора в истинския смисъл на думата. Само с оглед близостта на пустинята това име може да бъде оправдано. Дърветата са малко. Има нарядко растящи храсталаци и изсъхнали високо избуяли тънки дървета, които наистина са много подходящи за отсичане на такива пръти, от каквито се нуждае Шиба-бигк. А сега да се връщаме при нашите спътници! Трябва да прехвърлим реката, докато бродът е свободен и никой не го наблюдава. Хайде, ела!
— Нямаше ви цяла вечност — посрещна ни Олд Уобъл. — Ако се бяхте забавили още малко, щях да тръгна подир вас.
— И щеше да ни докараш някоя беля! — отвърнах му. — Точно от това искам да те накарам да отвикнеш. Убеден съм, че този твой недостатък, от който, изглежда, не можеш да се отърсиш, някога ще се окаже пагубен за теб.
— Няма пагубни неща за Олд Уобъл! И дума не може да става!
Да, той не ми вярваше, въпреки толкова напредналата си възраст си беше останал предишният лекомислен и безгрижен каубой. Де да ми беше повярвал! За съжаление думите ми се оказаха пророчество, което по-късно се сбъдна в буквалния си смисъл.
Прекосихме брода, преминахме в бавен ход през тесния горски пояс на отсрещния бряг, а после конете ни можеха да препуснат, тъй като звездите пръскаха достатъчно силна светлина. Това благоприятно обстоятелство ми позволи да яздя в толкова права посока, че когато достигнахме Дъждовната планина, не бяхме изгубили в излишно заобикаляне дори и две минути. Към полунощ пред нас изплуваха двата ниски купола на тази незначителна планина.
Полите й бяха обрасли с ниски дървета и храсталаци. Щом започнахме да се изкачваме по нея, някой ни извика на езика на апачите:
— Ти арку? Кой е там?
— Поразяващата ръка — отговорих му.
— Ован уста архонда! Елате насам!
Свърнахме по посока на гласа. Пред нас изскочи един индианец, който се приближи до мен, за да ме огледа.
— Да, Поразяващата ръка е, великият вожд на апачите — обади се той. — На различни места около планината оставихме постове да изчакат идването ви.
— Пристигнаха ли воините на апачите?
— Да. Те са три пъти по сто.
— С провизии?
— Имат месо и брашно за няколко седмици.
— Кой ги предвожда?
— Енчар-Ко, Големия огън, приятелят на Винету, както знае и моят брат Олд Шетърхенд.
— А дойде ли при вас Дългия нож с двама бледолики?
— Те са тук и ни разказаха подвизите на Поразяващата ръка. Нека братята ми ме последват!
Той ни поведе навътре в долината, която се виеше нагоре между планинските склонове, и скоро се озовахме в лагера на апачите.
Енчар-Ко бе не само приятел на Винету, а и мой приятел. Поздравихме се с голяма и искрена сърдечност и той ми заяви, че заедно с отряда си се поставя под моите заповеди. Разбира се, Паркър и Холи също приближиха да ни стиснат ръка. С кратки думи им разказахме как ни се удаде да освободим Боб. Бяха се тревожили за нас, затова радостта им бе толкова по-голяма.
Не беше необходимо да правим съвещания. Исках да навлезем в Ляно и това бе достатъчно. Разказах на Енчар-Ко как стоят нещата и понеже ние трябваше да поспим, той се нагърби с всички необходими приготовления, за да можем, след като отворим очи, незабавно да потеглим на път.