На сутринта, когато слънцето изгряваше, се намирахме вече далеч от Дъждовната планина и колоната ни се движеше достатъчно бързо през равнината, достигаща до вече споменатата планинска верига, чиито отвъдни склонове се спускат право към Ляно. Между източните й скатове протича онази рекичка, която по-късно изчезва сред пясъците, а вероятно после събира водите си в езерото, на чийто бряг тайно от всички се беше заселил Блъди Фокс.
Сигурната ръка се зарадва на нашите апачи. Той забеляза, че имаха добро военно обучение. Навярно никое друго индианско племе не можеше да се похвали с такава отлично организирана продоволствена служба. А когато по време на ездата му разказах и обясних колко труд и старание бе струвало на Винету, каква съобразителност беше проявил, за да направи от мескалеросите отлични бойци, уважението на Сигурната ръка към вожда нарасна още повече. За да не страдат воините от жажда, апачите разполагаха дори с мехове за вода, направени от кожите на антилопи.
Следобед прехвърлихме споменатите планински възвишения. Заведох отряда до една позната ми долина, където спряхме за почивка. Там течеше малко немощно поточе, от което все пак успяхме да напълним меховете. После се спуснахме към Ляно Естакадо, в чийто ситен белезникавожълт пясък продължихме да яздим на североизток. Долината, където спряхме да почиваме, бе разположена на около четвърт ден езда южно от Стоте дървета, мястото, където се канеха да отидат команчите.
Щом слънцето залезе, ние спряхме сред пустинята. Тя ни заобикаляше отвсякъде като пясъчна, непрекъсвана от нищо равнина, чийто хоризонт приличаше на окръжност, теглена сякаш с пергел — огромна тава за сладки, посипана с грис и захар. Какво дръзко сравнение, като се има предвид, че става дума за мъртвата, изсушена от слънцето Ляно Естакадо!
Въпреки че нямаше от какво да се страхуваме, поставихме часови и след като дадохме на конете царевични кочани и вода, с които бяхме добре запасени, легнахме да спим. Сънят в хладната нощ на пустинята ни подейства изключително добре и когато на сутринта се събудихме, се почувствахме укрепнали за по-нататъшната езда.
Пътят ни през този ден минаваше от време на време покрай изсъхнали кактусови полета, от които много трябваше да пазим конете, за да не си изранят краката. Често кактусовите площи се приближават една до друга, сливат се и така принуждават ездача значително да заобикаля и с мъка да търси пътя си между тях. Който не познава разположението, големината и особеностите им, така се обърква, че не може да се измъкне и, ако няма провизии и вода, е загубен.
Следобедът беше страшно горещ. Слънцето безмилостно печеше, а вятърът изпълваше силно нажежения въздух с гъсти облаци от пясък и прахоляк. Бях се нагърбил с много трудна задача, защото бях единственият, който знаеше пътя, и следователно носех отговорността за живота и здравето на всички. Погледът едва-едва проникваше наоколо и макар да бях убеден, че не съм се отклонил от вярната посока, все пак имаше доста неща, които можеха да ме заблудят. Вярно, че с нас беше негърът, но той бе яздил през пустинята винаги придружен от Блъди Фокс, беше се осланял само на него и в момента не бе в състояние да ми даде каквито и да било указания. По-рано на едно или друго място имаше кактусови полета, които сега бяха изчезнали, а нови кактуси се бяха появили там, където преди ги нямаше. Избягвах да се допитвам до компаса. Инстинктът за ориентиране на уестмана е по-сигурно нещо от измамната магнитна стрелка.
Бях съвсем сигурен, че се намирам на мястото, откъдето между две обширни кактусови полета открит път водеше до езерото сред пустинята. Но не можех да намеря пътя. Навярно с помощта на далекогледа не бе изключено да забележа «островчето» от дървета, растящи около малкото езеро, ала въздухът бе наситен с пясък. Отново се обърнах към Боб и след много питане и разпитване най-сетне научих онова, което отдавна можеше да ми каже.
Блъди Фокс искал да се изолира още повече от външния свят и засадил пътя, който търсех. С големи усилия и с помощта на водата, с която разполага, създал около оазиса толкова широк кактусов пояс, че от мястото ни с невъоръжено око домът му не можел да се забележи. Разбира се, всичко това нямаше да е възможно, ако и по-рано наоколо не съществуваха дълги с километри кактусови площи. Било нужно само да се запълнят някои празни места и проходи. Заедно със Сана и Боб Фокс работил дълги месеци. Докато по-рано можехме да отидем при него откъм запад или север, сега тези пътища били затворени, а в замяна на това откъм изток бил отворен нов проход. Той бил много тесен и така криволичел, че сигурно всеки непознат би се побоял да тръгне по него. Естествено обграждането на дома с толкова обширна кактусова гора бе възможно само благодарение на наличието на вода.