Най-после знаех какво е положението и как да се добера до дома на Блъди Фокс. Не биваше да взимам със себе си и апачите, защото това място се държеше в тайна и вероятно и за тях трябваше да си остане тайна. Бях принуден да им наредя да спрат и да лагеруват. Към тях се присъединиха и всички бели. Със себе си взех само негъра, за да му дам възможност час по-скоро да се види с майка си и с Блъди Фокс.
Заобикаляйки огромното кактусово поле, ние се понесохме в галоп и препускахме, докато се озовахме откъм източната му страна, което ни отне почти цял час, тъй като се бяхме намирали на запад от него. Открихме прохода и следвайки го, се принудихме бавно да яздим ту в една, ту в друга посока в зависимост от това, накъде извиваше. Най-после забелязах зелените, но посивели от прахоляка върхари на дърветата, а скоро след това и къщата, сгушена в тяхната сянка. Пред нея бе залисана в работа една жена. Щом Боб я съзря, пришпори коня си и закрещя:
— Туй сме майка Сана, майка Сана на масър Боб! О-о-о! Майко, майко! Сана, Сана! Твойто момче идва! Боб съм тук, пак съм тук!
Тя се обърна, видя го и разтвори ръце. Тъй и остана, без да продума, окаменяла от радост. Той спря коня си до нея, скочи на земята и като не преставаше да ликува, силно я прегърна.
Виковете му бяха чути и от другиго. Вратата се отвори и от къщата излезе един човек, за когото завръщането на негъра сигурно беше загадка. Въпреки това лицето му не трепна, не издаде никакви признаци на изненада.
Безмълвен и неподвижен той остана на мястото си, а тъмните му очи не се отделяха от майката и сина. Дългата му гъста синкавочерна коса бе оплетена в шлемовидна прическа и падаше ниско по гърба му. Никакво орлово перо, никакво друго отличие не красеше тази индианска глава. Въпреки всичко си личеше, че не е обикновен индианец. Който го погледнеше, несъмнено веднага щеше да се убеди, че пред него е застанал един изключителен човек. Беше облечен изцяло в кожени дрехи също като мен. На врата си носеше везана торбичка с амулета си, лулата на мира и тройна огърлица от нокти и зъби на няколко гризли, убити от него. Чертите на сериозното му, по мъжки красиво лице можеха да се нарекат почти римски, само дето скулите му едва забележимо изпъкваха. Цветът на кожата му бе светлокафеникав, примесен с матов бронзов оттенък.
Това беше Винету, вождът на апачите, най-великолепният представител на индианската раса. Името му се споменаваше във всеки вигвам, във всеки блокхаус, край всеки лагерен огън. Справедлив, верен и умен, храбър до безумие, искрен, чужд на всяко притворство, той бе приятел и закрилник на изпадналите в беда, независимо дали са бели, или червенокожи, ала беше и враг, суров и неумолим противник на всички, които вършеха насилия и неправди. Тъй го знаеха всички хора, които бяха слушали за него или може би лично го бяха виждали. Какво щастие е да си приятел на такъв човек!
Прегърнал майка си. Боб продължаваше да вика. Вместо да се успокоят, радостта и възбудата му сякаш се засилваха. В това време аз бавно се приближих и Винету долови стъпките на коня ми. Обърна се и ме забеляза. Но и сега излятото му като от бронз лице остана спокойно, погледът му не трепна. Щом слязох от коня, той улови ръцете ми, отстъпи половин крачка назад, огледа ме от глава до пети и каза:
— Моят брат Шетърхенд идва като росата в чашката на зажаднялото цвете, като орелът, който с железните си нокти закриля гнездото на своите малки. Ти намери горе в планините Сиера Мадре моето известие, нали?
Отвърнах му:
— Сърцето ми копнее за моя брат Винету, тъй както болният копнее за слънчевия лъч, а за душата ми той е скъп, тъй както детето е скъпо за родната си майка. Много слънца и луни изминаха, откакто очите ми те видяха за последен път. Бях горе в Сиера при дъба, намерих и прочетох твоите редове. Сега идвам с триста апачи, предвождани от храбрия Енчар-Ко, за да ги поставя под твоите заповеди. Блъди Фокс не си ли е у дома?
— По няколко пъти на ден той яхва коня си, за да заобиколи кактусите и да види дали не идваш. Сега пак тръгна и…
Той замлъкна и при последната дума посочи натам, откъдето бях дошъл. Задаваха се неколцина ездачи: Сигурната ръка, Олд Уобъл, Паркър, Холи и Енчар-Ко, апачът. Пред всички яздеше Блъди Фокс, облечен досущ като мексиканските вакероси изцяло в дрехи от кравешка кожа, чиито шевове до един бяха украсени с ресни. Вместо колан на кръста му бе препасан широк червен шарф, чиито краища висяха от лявата му страна. В него беше затъкнал закривен ловджийски нож и два обковани със сребро револвера. На главата си носеше широкополо сомбреро. Напреки върху коленете си държеше тежка двуцевна кентъкийска карабина, а от двете страни на предната част на седлото по мексикански маниер бяха поставени защитни кожени парчета, които закриват краката чак до стъпалата и ги предпазват от копия и стрели.