— А сега освободи и мен! — прошепна ми Винету, който естествено бе следил движенията ми и видя, че успях.
Той легна така, че ръцете му останаха обърнати към мен. И щом постът за пореден път посегна към съчките, бяха необходими само две-три секунди, за да освободя ръцете и краката на апача. Останахме обаче в старото си положение, сякаш все още сме вързани. Тогава прошепнах на апача:
— А сега най-напред поста! Кой ще се заеме с него?
— Аз — отговори Винету.
Трампът трябваше да бъде обезвреден, без какъвто и да било шум. Но между него и нас лежаха другарите ни. Налагаше се да ги прескачаме. Ако при това вдигнехме и най-малкия шум и пазачът се обърнеше и се развикаше за помощ, освобождаването на нашите хора, тъй както мислех да стане, щеше да е невъзможно. Винету бе необходимият за тази цел човек, сигурно единственият, който можеше да се справи с това трудно положение. С голямо напрежение зачаках решителния миг.
Този път пазачът остави огъня да се слегне повече от обикновено. Най-сетне той ни обърна гръб и отново посегна към купа съчки! Винету се изправи светкавично и с истински лъвски скок прелетя над нашите спътници. После притисна коляно в гърба на трампа и с двете си ръце го стисна за гърлото. Човекът се вкамени от уплаха. Не направи никакво движение да се защити. Не се дочу никакъв шум, ни най-лекото стенание. В този миг, тъй като ръцете на Винету бяха заети, аз се втурнах към него, и с юмрук ударих два пъти трампа по главата. Бавно и внимателно апачът отпусна хватката си, за да разбере дали човекът е в безсъзнание. Тялото на негодника се свлече на земята и остана да лежи неподвижно. Бързо го завързахме и тикнахме в устата му кърпа. Първата част от плана ни бе успяла!
Спътниците ни бяха будни. Те видяха как се справихме с поста. Тъй като не исках да говоря, им направих знак с ръка да мълчат и с Винету се заловихме да развързваме ремъците им, които не исках да режем, защото по-късно щяха да ни потрябват, за да завържем трамповете. Онова, което ме учуди, докато се занимавахме с тази краткотрайна работа, беше, че Колма Пуши никакъв не се виждаше. Дали този тайнствен индианец отново си беше отишъл? Скоро щеше да се разбере.
Когато всички освободени другари мълчаливо се изправиха на крака, заедно с апача, пълзейки, заобиколихме огъня, за да видим как стоят нещата с трамповете. Всички спяха. Олд Уобъл също лежеше, изпънат в тревата. Беше вързан, устата му бе затъкната с парцал, а до него седеше… Колма Пуши, нашият спасител! Не можеше да не се възхитим от майсторския номер, изпълнен от червенокожия толкова безшумно.
Тъмните му очи бяха вперени в мястото, откъдето, както знаеше, щяхме да се появим. Щом ни забеляза, той ни кимна с усмивка. Какво спокойствие, хладнокръвие и сигурност!
Преди всичко трябваше да се въоръжим. Понеже трамповете лежаха съвсем близо един до друг, за да им бъде по-удобно бяха събрали пушките си на едно място. Само за минута те преминаха в наши ръце. Взех моята карабина «Хенри» и я приготвих за стрелба. Единствено Сребърната карабина на Винету лежеше до Реди, който не беше пожелал да се раздели с нея. Апачът пропълзя като змия до него и я взе. Това също бе майсторско изпълнение от негова страна.
Щом всички се въоръжихме, обградихме спящите трампове така, че никой от тях не можеше да ни се изплъзне. Дик Хамердал хвърли нови съчки в огъня. Пламъците лумнаха нависоко.
— А сега най-напред поста, който е при конете! — казах тихо на Винету, посочвайки отвъд храстите.
Колма Пуши забеляза движението на ръката ми, тихо се приближи и ни съобщи:
— Бледоликият, когото Поразяващата ръка има предвид, лежи вързан при конете. Колма Пуши го просна на земята с приклада си. Нека моите братя почакат няколко мига, докато се върна!
Безшумно се стрелна напред и изчезна. Когато се върна след минута-две, в ръцете си носеше предостатъчно кожени ремъци. Хвърли ги в краката ни и каза:
— Пътем Колма Пуши уби един сръндак и наряза кожата му на ремъци, защото знаеше, че тук ще ни потрябват.
Изключителен човек! Винету мълчаливо му подаде ръка, а и аз сторих същото. След това можехме да събудим нищо неподозиращите трампове. Дик Хамердал ни помоли той да свърши тази работа. Кимнахме му в знак на съгласие. Дебелия нададе такъв рев, чиято сила отговаряше на начина, по който си разчекна устата. Всички негодници наскачаха на крака, Видяха ни с вдигнатите за стрелба пушки и от страх замръзнаха на местата си. Само Олд Уобъл остана да лежи, защото беше вързан. Използвайки първите мигове на уплаха, им извиках: