Тъй като той млъкна, весело засмян, Дик Хамердал продължи:
— …отидем до Скуиръл Крийк и ще изпразним бонансата? Нали това искаше да каже, сър Джоуел, пророкът?
— Да, ще го направим! — извика ядосано трампът. — Никаква земна сила няма да е в състояние да ни възпре. Ясно ли е?
— Мисля, че ние ще ви възпрем, като вземем малко да ви застреляме.
— Тогава ще станете убийци!
— Няма значение! Нали и ти ми каза, че искате да ни очистите, на което ви отговорих, че ние пак ще се изцапаме. Не си ли и ти на същото мнение. Пит Холбърс, стари Куне?
— Само съм на мнение, че трябва да си държиш човката затворена! — поучи го приятелят му откъм огъня. — Тези негодници не заслужават да разговаряш с тях. По-добре ела тук да ми помагаш в скубането на пуйката!
— Дали ще ти помагам, или не, е все едно, но понеже не обичам да ям неоскубана пуйка, идвам!
Той седна край огъня до приятеля си Пит и започна да му помага.
Междувременно Колма Пуши бе изчезнал. Беше отишъл до коня си, скрит кой знае къде и скоро донесе дивеча, застрелян от него през деня, за да ни го подари. После се приближи до Реди и му каза:
— Днес бледоликият говори за едно вонящо куче и някакви гадини. Колма Пуши му отговори, че кучето ще гони вонящите гадини, докато ги залови!
Реди изръмжа нещо неразбираемо под носа си. Индианецът продължи:
— Въпреки че вече бях далеч, успях да дочуя, че бледоликият нарече червенокожите мъже жалка сган, която все повече пропада. Но кой е пропаднал повече и кой заслужава презрение, белият ли, които подобно на крастав гладен пес се скита из страната като трамп и върши насилие след насилие, или индианецът, който, непрестанно ограбван и преследван, се лута из пустошта и оплаква неизбежната гибел на своята невинна раса? Ти си мерзавецът, а аз, аз съм джентълменът. Това исках да ти кажа, макар че обикновено червенокожият воин не разговаря с мерзавци. Хау!
Той му обърна гръб, без да получи какъвто и да било отговор и седна при нас. Ние не можехме да не му дадем право от цялата си душа и сърце. Поне бе изрекъл изцяло мислите на Винету, както и моите мисли. При този конкретен случай другите наистина му даваха право, но едва ли щяха да се съгласят с него изобщо. Отношенията между червенокожата и бялата раса спадат към онези отношения, за които отдалеч могат да се правят по-верни заключения и оценки, отколкото от непосредствена близост. Истинският, роден в Америка янки, никога и за нищо на света няма да признае вината си за гибелта на индианците, за насилствената смърт на червенокожия си брат.
Докато се хранехме, пленниците лежаха тихо и кротко. Само от време на време до нас долиташе по някоя тиха забележка, прошепната от един човек на друг, без да можем да разберем отделните думи. Олд Уобъл непрекъснато се въртеше на мястото си. Постепенно въздишките му преминаха във все по-чести и все по-засилващи се степания. Имаше болки, навярно засилвани от ремъците, с които бе стегнат от Хамердал и Холбърс по-здраво, отколкото всъщност бе необходимо, и то след като вече Колма Пуши го беше вързал по друг по-лек начин. Най-сетне той ни кресна с гневен глас:
— Та не чувате ли какви болки имам! Хора ли сте, или кожодери без никакви чувства?
Понечих да се изправя и да видя дали мога да облекча положението му, без да излагам всички ни на опасност, но Тресков ме задържа и поклащайки глава, каза:
— Не те разбирам, мистър Шетърхенд! Предполагам, че искаш да отидеш при него и да превърнеш неговия ад в рай, нали? Не съм против всеки вид позволена или разбираема човечност, но твоето милосърдие към този човек е направо казано грях!
— Той е лош, но все пак е човек! — подхвърлих аз.
— Той ли? Pshaw! Спомни си собствените думи, когато искаше да го превържеш. За теб беше меродавно, не че той е човек, ами че ти си такъв. Да, ти си човек и то по отношение на него си много слаб човек. Не ми се сърди за тези думи! А сега, ако не съм прав, върви и в името на цялото човечество го развържи!
— Ръката ми, ръката ми! — захленчи Стария с жален глас.
Тогава Хамердал му подвикна:
— Дърт бухал, сега можеш да се вайкаш, колкото си искаш! Ами какво стана със здравото ти тяло, с твоя забележителен железен организъм, с който наскоро толкова се хвалеше? Вече взе да цивриш за милост.
— Не за милост! — отвърна Олд Уобъл. — Искам само да ми разхлабите ремъците!
— Дали ще са хлабави, или не, е все едно, стига само тъй да ти развалят кефа, както си заслужил. Всяко нещо се използува с определена цел, която трябва да се постигне. Ремъците също имат своята цел!
Колма Пуши се хранеше заедно с нас, без да проронва нито дума. Кажи-речи, беше по-мълчалив и от Винету и само веднъж, когато затворихме за срещата ни с белия жрец и неговата скуоу, той се обади: