— След като бледоликият Реди го обиди, Колма Пуши тръгна по следите на братята си, за да се убеди, че не са се отклонили от верния път. Тъй той достигна едно място, където те бяха спирали. Там видя следите от три коня, които идваха отдясно, натъкваха се на вашата диря и после продължаваха наляво. Това ли беше белият човек с червенокожата си скуоу, за които току-що споменахте?
— Да — отговорих му.
— Този бледолик е бил команч. Какво е търсил тук на север, щом е команч?
— Не знаем.
— Защо е махнал боята от лицето си? Защо идва не като червенокож, а като бял човек?
— Вероятно заради собствената си безопасност. Като команч тук всички бледолики, а още повече и всички индианци ще гледат на него като на враг.
— Струва ми се тези думи улучват истината, но на Колма Пуши му идват и други мисли.
— Може ли да ги чуем?
— Един червенокож воин има право да изрича само такива мисли, за които знае, че са верни. Сега ще размисля дали е така!
Той сложи пушката си съвсем близо до себе си и легна да спи. Приех това като знак, че не желаеше повече да приказва. По-късно наистина разбрах колко по-добре щеше да бъде, ако разговорът ни бе продължил. Тогава сигурно щях да спомена името Тибо, едно име, което щеше да окаже върху него неподозирано от мен въздействие.
Нека въпреки прехваленото богатство на духовните си качества и възможности тъй нареченият «господар на природата» не се одързостява да твърди, че не зависи от нищо и от никого освен от собствената си воля! Нека се съмнява колкото си иска, въпреки това съществува и една друга Воля, която стои много по-високо от всякакви земни желания и претенции.
Щом се нахранихме, изпразнихме джобовете на пленниците. След като си взехме обратно заграбената ни собственост, всеки от тях отново получи онова, което не беше наше. Че при тази работа не се отнесохме твърде нежно с трамповете, това нямаше как да се избегне. Олд Уобъл беше присвоил всички мои вещи и сега бе направо бесен, че трябваше пак да се раздели с тях. Но, изглежда, болките, които изпитваше, бяха по-силни от гнева му. Отново ме помоли да облекча положението му. Изглежда, отначало съм проявил слабохарактерност, за да се боя от упреците на Тресков, но, от друга страна, най-сетне ми омръзна да слушам вайкането на каубоя и му казах:
— Отговориш ли ми на въпросите, ще се смиля над теб. Питай, питай, ще ти отговоря! — каза той умолително.
— Наистина ли искаше да ме убиеш?
— Да.
— Що за човек си ти! Не си спомням нито веднъж да съм ти причинил някакво зло и въпреки това се стремиш да ми отнемеш живота! Само преди няколко часа ти бе готов да понесеш всевъзможни болки, но не и да ме освободиш. Колко горд бе да притежаваш пушките ми! Беше на мнение, че те «завинаги» са твоя собственост, а аз ти предсказах, че скоро отново ще са в ръцете ми. И ето че пак са мои!
— Иска ми се да бяха заедно с теб в ада! Няколкото часа, през които ми принадлежаха, заплатих със счупването на ръката си!
— И със силни болки, които ще трябва дълго да търпиш. Не бива да си мислиш, че вече са към края си! Ти се чувстваше толкова уверен в себе си, че поиска от мен след смъртта си да ти се появявам като призрак. Спомняш ли си все още какво ти отговорих?
— Хич не искам да го чувам!
— Ще трябва да го чуеш! Казах ти: «Още преди смъртта си ще връхлетя върху теб». Ето че думите ми се сбъднаха. Тъй и най-обикновеният човек става пророк, стига само да знае, че доброто винаги побеждава злото! Признай, че постъпваше зле към мен!
— Добре де, да, да!
— Ще тръгнеш ли по по-добър път?
— Да, да, да! Само разхлаби ремъците ми и престани с това проклето даскалско поучаване! Не съм дете!
— За съжаление не си! Това, което смяташ за даскалско поучаване, е нещо съвсем друго. А внимавай също да не вземеш моето милосърдие за слабост. Към теб изпитвам само съчувствие и нищо друго. Не храня ни най-малка надежда, че с думи ще мога да те поправя. Думите, дори и най-красивите и покъртителни думи, не ти оказват никакво въздействие. Но с теб ще си поговори съвсем друг Съдник, и то не с думи, а с дела. И след като рухнеш, смазан от могъществото Му, ще мога да кажа на себе си, че съм опитал всичко възможно за спасяването ти. Ето поради тази причина отново и отново искам да говоря с теб. А сега да видя какво да те правя. В случая става въпрос не толкова за ремъците, колкото за огъня, в който гори ръката ти.
Докато спътниците ми налягаха да спят, аз поех първата стража, използвайки цялото време да охлаждам ръката на Стария с вода. Колма Пуши доброволно пое втория пост. Докато се отдалечавах от Олд Уобъл, за да събудя индианеца, чух как Стария промърмори зад гърба ми: