— Аха, «говоряща кожа», както казват индианците! — обърнах се към Винету. — Може би тя ще ни разкрие нещо.
— Нека моят брат ми я покаже! — каза той. Дадох му я. Той дълго и внимателно я оглежда, после поклати глава и най-сетне каза:
— Само наполовина разбирам това писмо. Написано е съвсем по маниера на червенокожите мъже — с острието на нож и после е оцветено с цинобър. Тези линии с многото извивки сигурно представляват реки, а кожата е географска карта. Ето тук е Рипъбликън Ривър, а тук двата ръкава на Саломън. После идва Арканзас с Биг Санди Крийк и Ръш Крийк, по-нататък са Адобе и Хорс Крийк, а южно от тях Нипишапа Ривър и реката Уерфано. Тъй следват река подир пека нагоре чак до «парка» на Сан Луис. Всички тези реки и потоци са ми известни. Но около тях има знаци, които не разбирам — точки, кръстове с различна форма, кръгчета, триъгълници, четириъгълници и други фигури. Поставени са на такива места по картата, където в действителност не се намират нито селища, нито каквато и да било къща. Не мога да открия значението на всички тези многобройни знаци.
Той ми върна кожата, която наистина бе гравирана и оцветена с голямо старание и финес. Съвсем ясно можеше да се различи дори най-малката и тънка чертичка. И аз не бях в състояние да си обясня значението на знаците, докато не обърнах кожата. От другата страна те бяха повторени един подир друг, а до тях имаше имена, но не на селища или местности, а собствени имена. Извънредно странно! Дълго време напразно си блъсках главата, докато най-сетне ми направи впечатление, че няколко от тях бяха имена на светци. Сега вече държах ключа на загадката! Извадих от джоба си моя бележник, в който имаше календарче, сравних имената с разстоянията между знаците на картата и тогава можех да обясня на апача следното:
— Това писмо е писано до жреца с цел да му съобщи къде и кога трябва да се срещне с неговия изпращач. Обичайното посочване на дните от месеца би издало всичко. Както вече ти обясних, християните са нарекли всички дни на годината с имената на благочестиви или свети мъже и жени, които отдавна са умрели. Авторът на писмото е избрал тези наименования. Разгадаването им е затруднено, защото имена а не са нанесени направо върху картата, а върху обратната й страна. Ето тук чета: Егидий, Роза, Регина, Протей, Евлогий, Йосиф и Тиела, а това означава 1-и, 4-и, 7-и, 11-и, 13-и, 18-и н 23-и септември. На тези дни изпращачът на писмото ще бъде там, където са знаците, поставени на картата до имената. Следователно в ръцете си държим плана за пътуването на изпращача и получателя на писмото с всички данни за място и време.
— Разбирам моя брат много добре, само дето не знам, кои дни от годината са означени с тези мъжки и женски имена.
— Щом аз го знам, няма значение. Тази кожа може да придобие голяма стойност за нас, но не бива да я задържаме.
— Защо?
— В никой случай Тибо така не бива да подозира, че неговият път ни е известен.
— Тогава моят бял брат трябва да препише знаците на писмото!
— Да, веднага ще го направя.
Накарах Винету да държи «говорящата кожа», а аз съвсем точно я прерисувах в бележника си, като използвах конското седло за подложка. После прибрахме кожата пак в ламаринената кутийка, която пъхнахме в кобура на седлото. След това се отправихме обратно към бивака.
Тъкмо, когато се канехме да заобиколим последните храсталаци, бяхме пресрещнати от индианката. Тя бе напуснала лагера, без Тибо да може да й попречи, защото беше завързан. Тя не бе обърнала внимание и на виковете му. Тъй като мина покрай нас с високо вдигната глава, но сведен поглед, с бавни отмерени крачки, без да ни обръща каквото и да било внимание, тя много приличаше на лунатичка. Аз се обърнах и тръгнах подир нея. Тя се спря до един храст, откърши тънка гъвкава клонка и я уви около главата си. Зададох й няколко въпроса, но не получих отговор. Изглежда, изобщо не ме чуваше. Трябваше да използвам някоя позната дума и затова я попитах:
— Това твоят «myrtle-wreath» ли е?
Тогава тя ме погледна и промълви:
— Това е моят «myrtle-wreath».
— Кой ти го подари?
— Моят Вава Дерик.
— Техуа Бендър имаше ли също такъв «myrtle-wreath»?
— Да, имаше! — кимна тя усмихнато.
— Същия ден, когато и ти го носеше?
— Не. Много, много по-преди!
— Ти виждала ли си я с нейния «myrtle-wreath»?
— Да, Техуа беше много красива, много красива!