Следвайки логичния ход на мислите си, колкото и странно да звучеше, аз я попитах:
— А ти видя ли тогава и някакъв фрак?
— Фрак…да! — отвърна тя след известно замисляне.
— Сватбен фрак?
При тези думи тя плесна с ръце, изсмя се радостно и извика:
— Сватбен фрак! Колко беше хубав! С едно цвете!
— Кой го носеше? Кой беше облечен в него?
— Тибо така.
— И ти стоеше до него?
— Да, до Тибо така — кимна тя. — Ръката ми бе в неговата. После…
Тя потръпна сякаш внезапно обзета от ужас и замлъкна. Следващите ми въпроси останаха без отговор, докато най-сетне ми хрумна какво ми беше разказал Мато Шако — че когато Тибо така дошъл при осагите, бил с превързана ръка. Следвайки тази мисловна връзка, се осведомих:
— Фракът се изцапа с червено, нали?
— Червено — кимна тя и отново потръпна.
— От вино?
— Не вино, а кръв!
— Твоята кръв?
— Кръвта на Тибо така.
— С нож ли го раниха?
— Не с нож!
— Значи са стреляли по него?
— С куршум.
— А кой?
— Вава Дерик. О-о-о-о! Кръв, толкова много кръв!
Тя бе обзета от силна възбуда и побягна на десетина метра от мен. Тръгнах подир нея, но тя непрекъснато ме отбягваше, като викаше силно и изплашено, тъй че се видях принуден да се откажа от мисълта да получа други сведения от нея.
Бях убеден, че в деня на нейната сватба се беше случило нещо, от което тя бе изгубила разсъдъка си. Неин годеник е бил Тибо, един престъпник. Дали точно тогава той е бил разкрит и нейният брат е стрелял по него? Дали затова по-късно Тибо е убил брат й? Изпитах дълбоко съчувствие към тази клета жена, чиято лудост сигурно бе неизлечима, още повече че от онзи ден навярно бяха изминали около трийсетина години. Думата фрак ме накара да си извадя следното заключение — въпреки че годеницата е била от червенокожата раса, сватбата е била отпразнувана (или е трябвало да бъде отпразнувана) в доста порядъчно общество. Та нали тя е била християнка, сестра на прочут индиански проповедник. Навярно тези факти даваха задоволително обяснение на нещата.
Изглежда, сестра й Техуа също си бе намерила добра партия за женитба. Може би умопобърканата се бе запознала със своя годеник именно при сестра си. Жалко че в момента не можех да науча нищо повече!
Оставих я да стои при коня, с който започна да си играе като дете и се върнах в бивака, където Винету беше пристигнал преди мен. Щом се появих, погледите на всички се насочиха съм мен. По това разбрах, че ме очакваха.
— Най-сетне, най-сетне! — подвикна ми Реди. — Къде се бавиш? Нали трябваше да разговаряме за освобождаването ни! А ти изчезваш!
Но тогава Тресков веднага му обясни как стоят нещата.
— Преди да стане дума за освобождаването ви, ще си поговорим първо за вашето наказание!
— Наказание ли? Охо! Какво сме направили?
— Нападнахте ни, пленихте ни, ограбихте ни, вързахте ни и ни довлякохте тук! Малко ли е? За това се дава строг тъмничен затвор.
— Тъй ли!? Да не би да ни помъкнете към Синг Синг? Ами опитайте се де!
— Тук няма да се правят никакви опити, а ще бъдат произнасяни присъди, които ще се изпълняват незабавно. Съдебните заседатели ще се съберат веднага!
— Ние не признаваме този съд!
— Не ни карай да се смеем! Ела, мистър Шетърхенд. Не бива да протакаме тази работа и се надявам, че този път няма пак да ни попречиш с някой от твоите човеколюбиви номера. Тези типове не го заслужават!
В случая той наистина беше прав. Трябваше да бъдат наказани, но как? Със затвор? Нямаше такъв. С парична глоба? Та тези хора нямаха пукната пара. Да им вземем конете и оръжията? Тогава щяхме да ги обречем на гибел, а в очите им щяхме да сме крадци. С бой? Хм-м, да, това е едно доста ефикасно лекарство! Какво ми е изобщо мнението за телесното наказание ли? То е нещо ужасно за всеки човек, у когото все още има някакви морални устои. То може дори напълно да го унищожи. Но и бащата, и учителят наказват своето дете и своя ученик с пръчката именно, за да създадат в него морални устои! Нима едно дете е по-лошо, по-опасно или по-безчестно от престъпника, който не бива да бъде бит, въпреки че за двадесети път попада в затвора и щом го пуснат на свобода, веднага пак започва да «свива»? Ако, както се е случвало, някой жесток баща със седмици държи отпадналото си от глад дете, вързано за крака на масата и без никаква причина ежедневно го налага с пръчката, с машата, с обувалката за ботуши и с празни бирени бутилки, и затова получи няколко месеца затвор, нима това наказание е съразмерно с неговата свирепа бруталност или по-скоро със зверщината му? И действително такъв негодник е истински звяр! В затвора той безплатно получава жилище, достатъчно храна, топли дрехи, спокойствие и порядък, чистота и книги за четене и още някои други неща. Излежава си няколкото месеца и после се надсмива над всичко и над всички! Не, с такъв звяр би трябвало да се отнасят като със звяр! Бой, бой и пак бой, но ежедневен бой, здрав и хубав бой, това е единственото правилно наказание за него. В случая човеколюбието само би направило злото още по-голямо. Или ако някоя оскотяла алкохолизирана жена съвсем преднамерено и със сатанинско постоянство се заеме да осакатява децата си, за да тръгне с тях по просия или срещу пари да започне да ги «заема» на просяци, тогава кое ще е по-правилно — да бъде изпратена временно в затвора по всички правила и с всички придобивки на съвременната наказателна процедура, или да бъде осъдена на затвор със здрав бой? Който извърши човешко прегрешение, нека бъде наказван по човешки, но за извергите заедно със строгия тъмничен затвор би трябвало да има и тояга! Такова е мнението на един човек, който вдига от пътя всеки полезен бръмбар, за да го пренесе там, където няма да бъде смачкан, това е мнението на човек, обиколил света, който, навсякъде, където е ходил, винаги е мислил как да постъпи, та после хората да си спомнят за него с думите «той беше добър човек» и най-накрая това е мнението на един писател, който винаги пише книгите си с желанието да разпространява вечната любов и да доказва, че човек е създаден по образ и подобие на Бога.