И тъй, за трамповете бой! Признавам, че ми беше неприятно, още повече че в случая бях страна, но нямаше по какъв друг начин да ги накажем, а и те си го бяха заслужили.
Изглежда, Винету прочете мислите ми и отгатна колебанията ми, защото след като по устните му заигра решителна почти сурова усмивка, той ме попита:
— Да не би моят брат да иска да им прости?
— Не — отвърнах му. — Така само ще поощрим престъпните им наклонности. Но как да ги накажем?
— С тояга! Хау!
Кажеше ли Винету «хау», въпросът беше решен. Никакви възражения не можеха да имат резултат. Тресков незабавно се съгласи:
— Да, тояга! От нея имат нужда, всичко друго ще е безполезно или дори вредно. Нали, мистър Хамердал?
— Съвсем вярно, да им нашарим гърбовете! — отговори Дебелия. — Хоузия и Джоуел, двамата братя с благочестиви имена, ще бъдат първи. Ще получат удари вместо парите, на които се смяха. Или ще се застъпиш за братовчедите си. Пит Холбърс, стари Куне?
— Хич нямам такова намерение! — отговори Дългуча.
— Да, ще запишем роднинството им с теб в именния регистър, дето няма страници за обръщане и то с такива синьо-зелени дебели букви, че да не могат да се изтрият с гума! Хау!
Въодушевлението му и начинът на изразяване не можеха да не ни разсмеят. Другите също бяха съгласни, само осагът се обади:
— Мато Шако моли да му разрешите да мълчи.
— Защо? — попитах го.
— Защото и той беше ваш враг и се опитваше да ви убие.
— Но нали сега си наш приятел и също беше нападнат и ограбен от трамповете. Намеренията, които изобщо не успя да осъществиш, си имал като вожд на племето си, като воин. А трамповете са безчестни и пропаднали субекти, отритнати от обществото, които са запазили чувство само за едно-единствено нещо — за тоягата.
— Щом Поразяващата ръка така вижда нещата, ще чуе и моето мнение: нека от първия до последния изпитат това чувство!
— Чудесно! Всички са съгласни! — извика Хамердал. — Ела, драги Пит, да отидем да отрежем «свирки», та концертът да може да започне!
Двамата станаха и се отдалечиха, за да изберат подходящи жилави пръчки. Ние не бяхме разговаряли толкова високо, че трамповете да успеят да разберат думите ни. Щом видяха, че съвещанието ни свърши, Реди попита с тон, който никак не отговаряше на положението му:
— Е, какво става? Кога ще ни развържете?
— Когато поискаме — отвърна Тресков. — Но засега все още не ни се ще.
— А докога ще лежим така? Искаме да си вървим!
— Не ни засяга какво искате вие. Сега важи нашата воля!
— Ние сме свободни уестмани, запомнете го! Ако не пожелаете да се съобразите с това, пак ще си имате работа с нас!
— Мерзавецо! Нима днес искаш да изглеждаш по-смешен и от вчера, когато се надуваше така, сякаш ние бяхме кучета, които можеш да водиш на ремъка накъдето си щеш? Нима кратуната ти не проумя, че само един час след нападението ви ние вече знаехме кога и къде ще бъдем свободни? «Вонящото куче», както ти нарече Колма Пуши, пресрещна отряда ни само от хитра пресметливост. Той искаше да се убеди, че наистина сме ви повели към клопката, където искахме да ви заловим вас, будалите. Фактът, че нищо не забеляза и за нищо не се досети, те представя като връх на най-окаяната тъпота. А ето че на всичко отгоре ти хрумва и мисълта да ни заплашваш! Нещастници такива! В момента вече режат «свирките», по които скоро ще затанцувате и запеете! И понеже в глупостта си сигурно не знаете какво искам да ти кажа с тези думи, ще се изразя съвсем ясно и конкретно: сега режат пръчки, защото ще ядете бой, великолепен бой, такъв бой, че да ви избие тъпоумието от главите. Тъй, вече знаете, какво ще става!