Тази дълга реч на обзетия от гняв юрист има въздействие, което е невъзможно да се опише. Изобщо смятам за по-удобно и по-приятно да се спра колкото може по-накратко върху следващия извънредно неприятен за трамповете час. Дик Хамердал се зае с изпълняването на задачата с такова усърдие и всеотдайност, че в края на това шумно занимание буквално бе окъпан в пот, а и Пит Холбърс също показа в боравенето с тъй болезнените «свирки» сръчност, на която досега самият той едва ли беше вярвал, че е способен.
Вследствие на тази грандиозна дейност външният вид на трамповете бе малко повече раздърпан, отколкото на «обърнатия сандвич», но пък вътрешното им състояние можеше да се определи само с известния израз «вря и кипя от жажда за отмъщение». Но това не ни интересуваше. Олд Уобъл бе пощаден и не беше бит, което дължеше, разбира се, единствено на мен. Не исках да допусна да налагат с пръчки този стар и вече бездруго ранен човек. Обаче той не само не прояви никаква благодарност, ами сякаш се състезаваше с трамповете по ругатни. Тибо играеше ролята на привидно безпристрастен наблюдател, но и на него едва ли щеше да му навреди една хубава порция бой. Запазих фокусника за по-късно. Съвсем сигурно пак щеше да ми падне в ръцете.
Когато започнахме да се приготвяме за път, Апаначка ме помоли незабавно да вземем жената с нас, понеже не сме били вече пленници, а можело да се очакват възражения само от страна на Тибо така. Много трудно ми беше да го разубедя. Жената щеше само да ни пречи, и тъй като знаехме накъде ще се отправи мъжът й, бяхме сигурни, че скоро пак щяхме да я срещнем. Именно тези съображения накараха Мато Шако засега да остави жреца ненаказан.
Пак си върнахме цялата собственост. Никому не липсваше и най-дребният предмет. Доколкото позволяваха обстоятелствата справедливостта бе възтържествувала и с чувство на задоволство ние напуснахме извора, където бяхме пристигнали в съвсем друг вид. Хората, с които се разделихме, не бяха дотам доволни. Оставихме ги, както бяха вързани с ремъци. Нека се оправяха както можеха. Никак не бяха сърдечни пожеланията, които чухме от тях. Въпреки счупената си ръка Олд Уобъл за кой ли път ме заплаши с отмъщение и смърт. Дори ако досега не ми бе станало пределно ясно, то вече трябваше да разбера, че каквото и да било състрадание към него означава напразно пилеене на човешки чувства. Той бе толкова закоравял, че и за един-единствен миг не беше възможно да се затрогне сърцето му. Никога не бих повярвал, че може да съществува такъв човек!
Преди да се метнем на седлата, Апаначка направи опит да изкопчи някоя дума за сбогуване от жената, останала при конете, ала напразно. Тя не го позна и се отдръпна назад, сякаш той бе някакъв враг. Изглежда, едва след като потеглихме, успяхме да привлечем вниманието й. Тибо вете се затича подир нас, свали от главата си зеленото клонче и, размахвайки го продължително, завика:
— Това е моят «myrtle-wreath», «myrtle-wreath»!…
4. глава
В Куй-Ерант-Юав
Ездата през миналия ден от укрепения изоставен бивак край Ръш Крийк до извора ни беше отклонила значително от пътя и за да компенсираме доколкото бе възможно това заобикаляне, ни се налагаше да продължим натам, накъдето иначе нямаше да се отправим и където във въображението си бяхме «открили» богата бонанса, а именно към Скуиръл Крийк. Щом Хамердал чу това, отначало лицето му придоби сериозно изражение, но после той се засмя и каза:
— Надявам се да не се окажат чак толкова глупави!
— Кои? — попита Тресков, който яздеше редом с него.
— Трамповете.
— В какъв смисъл?
— Да вземат да ни следват до Скуиръл Крийк!
— В такъв случай ще заслужават много повече бой, отколкото изядоха! Сигурно ще разберат, че тази бонанса изобщо не съществува.
— Да разберат ли? А аз ти казвам, мистър Тресков, че щом са вършили вече такива гафове и дума не може да става да имат разум. Обзалагам се, че и досега вземат за чиста монета лъжата, с която ги метнахме!
— Ако си прав, те наистина ще ни преследват и в такъв случай трябва много да внимаваме да не ни открият.