— Нищо друго не каза. Но понеже ви нарече голям мерзавец, това ме накара да се страхувам и от вас, и ако не бях видяла, че брат ми тъй дълго и спокойно стои пред вратата, без да му се случи нищо лошо и досега нямаше да изляза от гората.
— Можете да бъдете спокойна. Никой няма да ви стори повече никакво зло.
Отново влязох в къщата и синът на ковача ме последва.
— Е, разбра ли къде е генералът? — подвикна ми Тоби Спенсър.
— Да — отвърнах му. — Избягал е.
— А-а! Наистина ли е избягал? — попита ме той зарадвано.
— Да. Аз не съм като теб, казвам истината веднага.
— Ха-ха! Тогава няма да го заловите!
— Днес не, но по-късно с толкова по-голяма сигурност. Но пък вие сте ни здраво в ръцете.
— Pshaw! Като нищо ще ни пуснете на свобода!
— Защо?
— От страх пред него.
— От страх пред този мухльо, който, щом ни видя, веднага офейка?
— Да. Той ще отмъсти за нас!
— Pshaw! Поръчал е на дъщерята на ковача да ми каже, че хич няма да му пука, ако ви обеся или убия по някакъв друг начин.
— Не го вярвам!
— Безразлично ми е дали го вярваш, или се съмняваш. А сега по един друг въпрос! Къде е стопанинът на този дом?
— Долу в избата — отвърна синът, посочвайки към дървения капак на пода.
— Там ли са го затворили?
— Да. Надвиха го и го хвърлиха долу.
— Пуснете го да излезе!
Но липсваше ключът от катинара. Отначало Спенсър отричаше да го е прибрал, но от страх пред револвера ми все пак го даде.
Из цялата стая бяха пръснати парчета от счупени бутилки, чаши, паници и други съдове. Бяха се разигравали дивашки сцени. Когато отворихме капака, от избата излезе ковачът — висок, як и кокалест мъжага. Сигурно на негодниците е струвало много усилия, докато затворят този човек в избата. Личеше си, че се е защитавал. Лицето му беше изподрано и покрито с подутини и синини. Още кървеше. Видът му бе ужасен. След като се огледа наоколо и, изглежда, разбра, че тук се слушаше моята дума, той се обърна към мен:
— Кой ме освободи от избата?
— Ние — отговорих му.
— Ти как се казваш?
— Олд Шетърхенд.
— Това не е ли името на един известен уестман?
— Да.
— Ами тези червенокожи? Може ли човек да им се довери?
— Те са прочути вождове на своята нация и са свикнали да закрилят всеки изпаднал в беда човек.
— Well, тогава сте дошли съвсем навреме точно където трябва, мешърс! Не е ли ужасно, че трябва да дойдат индианци, за да защитят един почтен човек от тези бели разбойници? Нямате представа какви презрени и коварни мерзавци са те!
— Известно ни е, защото ги познаваме. И ние имаме с тях сметка за уреждане.
— Нима!? А голяма ли е?
— Доста. Ей този тип с физиономията на злобен булдог снощи стреля по мен, за да ме убие.
— Слава Богу!
— Какво? Благодариш на Бога, че срещу мен е извършено покушение ли?
— Да. Благодаря на Бога два пъти. Един път, защото не са те убили и ти можа да дойдеш да ме освободиш, и втори път, затова, че са стреляли по теб, защото така имаш правото да не се церемониш много-много с подлия убиец, макар и да не е улучил.
— Улучи ме!
— А-а! Така ли? Но изобщо не ти личи!
— Куршумът се заби ей тук в бедрото ми. Отвори ми доста тежка рана в крака. Ето, все още се вижда кръв!
— Тогава ще плаща с живота си и това страшно ме радва!
— Каква ми е ползата?
— Остава ти удовлетворението, че на този свят има един подлец по-малко.
— Нима това ще облекчи болките ми? Ще заздравее ли раната ми?
— Слушай, ти да не си решил да го пуснеш да си ходи?
— И през ум не ми минава!
— Тогава ми кажи какво го очаква!
— Ще образуваме съд и съдът на саваната ще реши.
— Справедливо е. А ще разрешите ли и аз да участвам в него?
— Да ти разрешим ли? Дори си длъжен да участваш. Нали са извършили престъпление и срещу теб.
— И още как! Ако зависеше от мен, ковчегът им вече да е готов. Кога ще започне заседанието на съда?
— Най-добре веднага!
— Къде?
— Отвън пред къщата. Както е известно, доколкото е възможно съдът на саваната винаги трябва да заседава под открито небе.
— Но тогава негодниците ще ни офейкат!
— Нека само се опитат! Впрочем нали можем да ги вържем.
— Well! Така ми харесва. Имам достатъчно ремъци и въжета.
— Да ги донеса ли? — попита синът му с голяма готовност.
— Да, донеси ги! Висят окачени отвън.
В този момент Тоби Спенсър взе думата:
— Само не се перчете тъй, сякаш сте наши съдии и можете да ни съдите! Не сте вие хората за тази работа. Няма да позволим да ни вържете!