— Хич не ме интересува дали искаш да участваш или не, щом дадат сигнала започвам да удрям и не се ли отбраняваш, още в следващия миг ще бъдеш труп. Няма какво да се церемоним много-много с такъв мерзавец като теб. Сигурно ще вземеш да се защитаваш.
— Но това е чисто убийство!
— А нима вчера е било нещо друго, когато си стрелял по Олд Шетърхенд?
— Теб това не те засяга!
— Засяга ме, и то много, защото ще се бия с теб вместо този джентълмен. Ако той беше благоволил да се изправи срещу теб, смъртта ти бе сигурна, а срещу мен все пак имаш някаква възможност да излезеш победител.
С изпитателен поглед разбойникът измери фигурата на ковача и после каза:
— А какво ще стане с мен, ако те убия?
— Нищо. Никой няма да посегне на победителя.
— И ще мога да отида където си поискам?
— Да отидеш, да, само че, без да яздиш.
— Защо?
— Защото от този момент всичко, каквото имате, става мое.
— По дяволите! И защо?
— Като обезщетение за собствеността ми, която съсипахте.
— Всичко? Конете и всичко останало?
— Да.
— Но това е обир! Това е измама! Та туй си е чист грабеж!
— Pshaw! Трябва да заплатите щетите, които ми нанесохте. Знам, че нямате пари, понеже преди не веднъж и дваж се хвалихте, че сте изяли и изпили всичко с каквото разполагам, без да имате възможност да ми го платите. Сега съм принуден да се обезщетя с вашите вещи.
— Но това е много повече от сумата, която ти се полага!
— О, аз не издребнявам чак дотам! И вие не се проявихте кой знае колко добре по отношение на правото и справедливостта. Сега ще понесете последствията!
Тогава Спенсър се обърна към мен, навярно защото ме смяташе за най-човеколюбив от всички:
— И ти ли си в състояние да допуснеш подобна несправедливост?
— Да не би да искаш да обжалваш присъдата пред мен? — отговорих му с учудване в гласа. — Пред мен, по когото стреля?
— Да, въпреки това! Този изстрел няма нищо общо с ограбването ни!
— И аз нямам вече нищо общо с теб. Мисля, че можеше да се досетиш!
— Тогава всички да ви вземат дяволите, всички, от първия до последния! Щом по този начин ме принуждавате да стигна до крайности, не си мислете, че ще се отнеса особено нежно към този ковашки скелет. Все едно че вече съм пръснал черепа му. Да започваме танца!
Булдожкото му лице бе станало тъмночервено от ярост и можеше да се чуе как скърцаше със зъби. Ковачът нямаше нищо против и каза:
— Добре, ще донеса чуковете, а после тъй ще го изкова, че свят ще му се завие!
Той влезе в ковачницата, а аз го последвах, за да му дам един добър съвет:
— Внимавай, сър! Спенсър е силен и опасен тип!
— Pshaw! Не ме е страх. Знам, че нищо не може да ми направи!
— Не бъди толкова самоуверен! Струва ми се, че се каниш само да нанасяш удари с чука, нали?
— Да. Че какво друго?
— От него трябва да очакваш не само удари с чука, а и да го хвърли по теб!
— Няма да има право. Тъй ще се уговорим.
— Дори да е забранено, той пак ще го направи! А случи ли се, нищо няма да можеш да промениш. Ще ти пречи ли, ако чукът бъде вързан?
— Вързан за какво?
— С ремък за ръката, най-добре за китката.
— Хич няма да ми пречи, ама никак. Но защо е необходимо?
— За да не може безчестният да получи предимство пред честния, като хвърли чука, вместо само да удря с него. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, не! Стига да разполагам с достатъчно свобода на движенията, за да мога да въртя чука.
— За това сам ще се погрижа, защото аз ще ги вържа. Хайде, ела!
Когато се върнахме, Тоби Спенсър бе вече развързан. С по един револвер във всяка ръка Винету бе застанал пред него и чух да го заплашва:
— Ако бледоликият направи и най-малкия опит за бягство, веднага ще стрелям!
Завързах чуковете за китките на двамата противници така, че можеха удобно да удрят с тях, но не и да ги хвърлят. После и аз извадих револвера си и повторих заплахата на апача.
Положението бе извънредно напрегнато, а хората — изпълнени с нетърпеливо очакване. Образувахме кръг, в средата на който двамата стояха близо един срещу друг с големите еднакво тежки чукове в ръка. Взаимно се измерваха с погледи. Ковачът беше спокоен и хладнокръвен, докато Спенсър бе извънредно възбуден.