Изглежда, синът бе имал добър улов, защото пред себе си напреко на коня придържаше пълна мрежа с риба. Той и спътниците му се учудиха, щом видяха вързаните хора. С кратки думи ковачът им разказа случилото се, а после сподели с тях молбата си. Добре беше, че тримата мъже нямаше да останат в ковачницата, а искаха да продължат. Възнамеряваха да заведат някакво съдебно дело и отиваха в града, тоест мястото, което там по онова време хората имаха добрината да наричат град. Те трябваше да яздят цяла нощ, за да достигнат целта си на сутринта и предложиха да вземат със себе си негодниците, но не чак до града, а пътем щяха да се отърват от тях, като ги пускат един по един на различни места. Така щяха да им попречат в близко време да се съберат и да предприемат нещо срещу семейството на ковача. Понеже пленниците трябваше да бъдат отведени на коне, синовете също щяха да ги придружат, за да върнат обратно освободените коне.
Докато изпразвахме джобовете на разбойниците и ги връзвахме върху конете, последваха много шумни и бурни сцени. Обстоятелството, че успяхме по такъв начин и то още същия ден, да се отървем от тях, бе твърде благоприятно защото очаквахме и трамповете, които несъмнено следваха дирите ни и всеки миг също щяха да се появят при ковачницата. Не биваше да заварят хората на Спенсър и евентуално да се съюзят с тях.
Всичко друго само не и благопожелания чухме от устата на пленниците, когато, придружавани от петимата мъже, напускаха мястото, харесало им отначало тъй много, колкото по-малко им бе допаднало после. Разбира се, още по-хубаво щеше да е, ако и истинският им предводител, «генералът», не бе имал късмета да ни се изплъзне.
Този човек бе за нас толкова важен, че Винету тръгна да търси следите му. Завърна се едва след като се беше стъмнило. Той бе стигнал до убеждението, че Дъглас не е имал намерение да се задържи в близост до ковачницата, защото дирята му водела непрекъснато все в права посока. Изглежда, той се боеше от нас твърде много, за да му хрумне мисълта тайно да се промъкне обратно и да разбере как ли ще постъпим с неговите спътници. Беше предпочел да ги изостави на произвола на съдбата само и само да бъде колкото е възможно по-далеч от нас.
Винету донесе нови билки за раната ми, които бе намерил по време на ездата си. Това много ме зарадва. Докато бяхме заедно с хората на Спенсър на тях обръщах по-голямо внимание, отколкото на себе си. После, когато вълненията преминаха, усетих болките и онова твърде добре познато чувство на празнота в главата и безтегловност на цялото тяло, които обикновено поне при мен са предвестници на треска. Направиха ми нова превръзка, но въпреки това през нощта ме втресе. Заспивах по за петнайсетина минути, но после винаги отново се събуждах, а когато призори отворих дума да продължим пътуването, Винету, който беше бдял над мен, поклати глава и каза:
— Моят брат не бива прекомерно да се осланя на силите си. Ще останем тук.
— Но нямаме време.
— Щом става дума за здравето на Олд Шетърхенд, винаги имаме време! По-добре е да останем тук един ден, за да дадем възможност на билките да подействат, отколкото по-късно да легнеш болен в планините.
Имаше право, тъй че останахме при ковача, който от сърце се зарадва на решението ни.
Синовете му се завърнаха с конете и ни разказаха как негодниците се противили на това, че ги зарязват един подир друг сами в тъмната нощ. Най-далеч отвели Тоби Спенсър. Навярно ако бях на тяхно място щях да оставя при него някой от другарите му да се грижи за него. Но те не проявили чак такава човечност, още повече че по пътя поведението му съвсем не е било такова, което да ги настрои по-състрадателно.
Докато другарите ми седяха вътре в стаята и обядваха с дивечово месо, аз лежах в тревата пред къщата, защото нямах апетит, а и на открито ми беше по-приятно, отколкото затворен между стените на тясното помещение. Конете ни се намираха във вече споменатото оградено място, където им бяха оставили предостатъчно зелен фураж. И тъй отдалеч те не можеха да бъдат забелязани или поне никой не можеше да разпознае в тях нашите коне, и ето защо групата ездачи, появили се току-що иззад последните дървета на гората, не видя никаква причина да заобиколи ковачницата, пред която лежах. Бяха трамповете. Начело яздеха Реди и Олд Уобъл, а най-отзад следваха някогашният жрец и неговата скуоу.
За да не ме забележат, аз не станах на крака, а пропълзях в ковачницата, откъдето отидох в стаята да известя за пристигането на тези скъпи приятели. Вече бяхме разказали на ковача за срещата си с тях. Ето защо той предложи: