— Джентълмени, останете тук! Ще изляза сам. Какви ли физиономии ще направят, щом разберат кои хора се намират при мен!
Междувременно трамповете бяха стигнали до къщата. Завикаха собственика да се появи и слязоха от конете. Поведението им не беше особено възхитително. Дик Хамердал тихичко се изкиска и каза:
— Все още усещат сладките спомени от нашите пръчки. Сигурно е, че ще предпочетат да намерят тук аптека вместо ковачница!
И без да се гледа опърлената коса на Олд Уобъл, видът му пак беше много отпаднал и болнав. Освен индианката той единствен все още седеше на седлото с безсилно отпуснато тяло. Явно го беше хванала много по-силна треска от моята през изминалата нощ. Когато ковачът излезе при тях. Реди го попита:
— Слушай, човече, вчера не минаха ли оттук седмина ездачи?
— Да — отвърна му той.
— И сред тях имаше трима редмани?
— Тъй беше!
— С два катраненочерни жребци между конете?
— И туй е вярно.
— Сигурно си ги наблюдавал и знаеш дали бързаха.
— Не повече от вас.
— Добре. Да имаш у дома си някакво лекарство срещу треска?
— Нямам. Обикновено ние не обръщаме никакво внимание на треската.
— Но храна можем да получим от теб, нали?
— За съжаление не. Банда разбойници ме ограби до шушка.
— Я не ни будалкай! Сами ще проверим какво може да се намери.
— Няма да ви позволя. Този дом не е собственост на всеки минал оттук непознат, а е мой!
— Не ме карай да се смея! Да не си въобразяваш, че ще изплашиш двайсет мъже? Искаме да ядем и ти трябва да набавиш всичко, от което имаме нужда!
— Ама страшно късо режете! Какво ще стане с плащането? Имате ли пари?
— Пари ли? — изсмя се Реди. — Ако искаш тояга, от тази стока имаме колкото щеш, но пари не!
— Хм-м, че е имало тояги, виждам и сам. Дирите им все още ясно си личат!
— Човече, какво искаш да кажеш?
— Точно това, което казвам.
— Искам да знам, откъде накъде ти хрумна да говориш за тояги!
— Та кой пръв отвори дума за тях? Не аз, ами ти!
— Ах, тъй ли! Помислих си, че… А сега ни направи място да влезем!
— Мястото пред дома ми е мое и на никой друг!
— Не дрънкай глупости! Нуждаем се от месо, брашно и други неща и ти не можеш да ни забраниш да ги потърсим!
— Well, както искате! Наистина не мога да ви забраня. Само си мисля, че ще има да се чудите на месото, което ще намерите!
— Стига приказки, а се отдръпни!
Ковачът се остави да го избутат от вратата. Трамповете напираха по петите на Реди. Щом ковачът прекрачи прага, каза:
— Ето, вижте месото ми. Човешко е, живо човешко месо. Всичките наши пушки бяха насочени към вратата. Реди ни видя и се изплаши:
— Назад, назад! — завика той. — Връщайте се бе, негодници! Тук са Олд Шетърхенд и Винету, а и всички останали!
Следващите го по петите трампове също ни видяха. На бърза ръка ни обърнаха гръб. Започна се блъскане, бутане и тикане, само и само час по-скоро да се измъкнат от къщата. Изпратихме ги с гръмогласен смях. Отвън те се метнаха на конете си и препуснаха много по-бързо, отколкото бяха дошли. Отново последен беше жрецът, който дърпаше поводите на коня, възседнат от жена му. Дебелият Хамердал не можа да се сдържи, стреля подир тях през прозореца и извика:
— Плюха си на петите без месо и без брашно! Преселихме им супата! Не съм ли прав. Пит Холбърс, старий Куне?
— Хм-м, само с една гола супа нямаше да се задоволят! Тук щяха да я свършат същата, каквато я свършиха вчера и разбойниците на Спенсър. Цяло щастие е за ковача, че не си тръгнахме, а останахме при него!
— Дали е било за него цяло щастие или нещастие, е все едно, щом негодниците нямаха никакъв късмет!
Винету бързо изскочи навън и отиде при нашите коне. Минута по късно го видяхме да препуска по следите на трамповете. Знаех защо бързаше толкова много — те трябваше да го забележат, трябваше да разберат, че е по петите им и ги наблюдава. Така щеше да им мине всякакво желание тайно да се върнат и да ни издебнат. След около два часа апачът се появи и ни увери, че трамповете са си обрали крушите и поне в близко време няма защо да очакваме враждебни действия от тяхна страна.
Тъй като засега се чувствахме в безопасност и не беше необходимо да сме заедно, Мато Шако и Апаначка отидоха «да направят месо» и ловът им бе твърде успешен. Винету остана при мен, за да се грижи за раната ми.
Трябваше да спомена още, че от сутринта огънят гореше, защото ковачът имаше задачата да се погрижи за конете ни, при което неговите синове му помагаха. Ние не бяхме вече в прерията, където земята е мека, а се канехме да се изкачим в Скалистите планини, а там поне конете на белите се нуждаят на всяка цена да са добре подковани. Винаги, когато бе необходимо, на враните ни жребци завинтвахме специални «железни обувки», изобретение на апача. «Обувките» и нужните инструменти се намираха в кобурите на седлата ни. За случаите, когато се налагаше да заблудим някакви съгледвачи, бяхме поръчали да ни изработят подкови с винтчета и секретни заключалки, които често са ни били от полза.