— Да.
— И ти ме последва?
— Разбира се! Джеферсън Сити, после кръчмата на Лебрънс в Топека, фермата на Фенър и тъй нататък! Виждаш, че съм точно осведомен.
— Слава Богу, слава Богу! Спасен съм! Ти нямаш представа какво имам предвид. Трябва да ти кажа, че съм пленник!
— На вожда Тусага Сарич!
— Какво? Ти знаеш…? — учуди се той.
— За днес и утре те пуснаха срещу честната ти дума! — продължих през смях.
— Той наистина всичко знае! — възкликна ловецът.
— За да им занесеш четири мечи кожи!
— Но…но…сър…кажи ми как успя да научиш всичко това!
— Снощи, когато горе в «парка» ти седеше край огъня при вожда, ние лежахме скрити в папрата на три крачки от вас и ви подслушвахме.
— Небеса! Само ако знаех!
— Чухме всяка дума. Беше невъзможно още същата нощ да те освободим. Ето защо въпреки тъмнината снощи се спуснахме обратно в тази долина, за да те изчакаме да дойдеш тук. Колко се радваме, че дойде!
— Но ти говориш само за себе си, а казваш «ние»! Има ли някой с теб?
— Да. Ела да го видиш!
Заведох го зад храстите. Щом Олд Шуърхенд зърна Винету, нададе възторжен вик и му протегна и двете си ръце. Апачът сърдечно ги стисна и го приветства:
— Душата на Винету се радва отново да види своя брат Олд Шуърхенд. Мислехме, че ще можем да го догоним едва високо горе в «парка» на Сан Луис, но затова пък сега сме толкова по-доволни да покажем на вожда на юта-капотите, че петдесет негови воини няма да са достатъчни, за да задържат в плен Олд Шуърхенд!
— Дадох им дума да се върна! — предпазливо подхвърли Олд Шуърхенд. — Без такова обещание те нямаше да ме пуснат.
— Знаем. Олд Шуърхенд няма да наруши дадената дума и ще се върне. Но тогава Олд Шетърхенд и Винету ще отидат при индианците юта, за да им кажат няколко думи!
— До утре вечерта трябва да им занеса четири кожи от гризли, иначе ще изгубя живота си. Известно ли е това на вожда на апачите?
— Известно ни е. Олд Шуърхенд ще занесе кожите. А за да може да го направи, нека ми разреши временно да го изоставя!
Той възседна коня си и се отдалечи.
— Къде отива? — попита ме Олд Шуърхенд.
— Ще търси следа от гризли.
— Well. Тук ли трябва да го чакаме?
— Не. И ние ще тръгнем. После той сам ще ни намери.
— Разбира се, с голяма радост ще дойда с теб, но не бива да забравям, че времето ми е много скъпо.
— Заради мечите кожи ли?
— Да.
— Има време. Ето, възседни този жребец!
— Вие двамата имате три коня. Не сте ли сами? Има ли и други хора с вас?
— Да. Ще се срещнеш с познати.
Докато Винету се отправи нагоре по долината, ние свърнахме в обратната посока. Преди това Олд Шуърхенд взе пушката си от мястото, където я беше изпуснал от смайване. Той разбра, че го очакваха и други изненади и затова се отказа да ми задава въпроси, на които и бездруго нямаше да му отговоря. Когато наближихме нашия лагер, недалеч от него видях Хамердал. Олд Шуърхенд също го забеляза, позна го и ме попита:
— Мистър Шетърхенд, това не е ли старият Дик Хамердал?
— Той е — отговорих му.
— Ами тогава много вероятно при вас се намира и неговата сянка, Пит Холбърс, а?
— Естествено! «Двойният сандвич» е неразделен.
— Аха, значи това е изненадата, която си ми приготвил! Благодаря ти!
Оставих го да си мисли така. Хамердал се завтече към нас, спря коня на Олд Шуърхенд, подаде му ръка и извика:
— Welcome, мистър Шуърхенд, welcome в тези хубави планини! Надявам се не си забравил своя добър приятел Дик!
— О, не съм, драги Хамердал. Винаги с удоволствие съм си спомнял за теб.
— Дали е било с удоволствие или без удоволствие, е все едно, стига само и за Пит Холбърс да има място в сърцето ти!
— Разбира се, че има!
— Значи и за двама ни?
— Естествено! И за него, колкото и да е дълъг, и за теб, колкото и да си дебел. Така доволен ли си?
— Напълно! Ела тук да видиш добрия стар дангалак!
Стигнахме до самия лагер и скочихме от седлата. Хамердал поведе Олд Шуърхенд между скалите и с ликуващ глас извика:
— Пит Холбърс, старий Куне, ето го! Водя ти го. Подай му ръка. Но не му се хвърляй на врата, защото от теб човек не може да се отърве. Ръцете ти всекиго ще обгърнат два пъти!
Отначало вниманието на Олд Шуърхенд бе насочено изцяло към Холбърс, но когато погледът му падна върху Апаначка, той се стресна от изненада.
— Апаначка! Моят червенокож брат Апаначка! — възкликна той. — Това… това… наистина не очаквах! Е, сега вече знам по-добре каква изненада си имал предвид, мистър Шетърхенд! Нека моят червенокож брат ми позволи да го прегърна!