Очите на команча сияеха от радост. Без да каже нито дума, той разтвори ръце. По време на съвместното си пътуване до форт Теръл двамата се бяха привързали един към друг и сега се хвърлиха в прегръдките си. След това бе поздравен и Тресков. После му представих вожда на осагите. С обичайното си достойнство Мато Шако му подаде ръка, дружелюбно му кимна и като посочи към мечите кожи каза:
— Моят брат Шуърхенд трябва да занесе на юта четири кожи, нали?
— Да — отговори му ловецът.
— Ето тук има вече две. Олд Шетърхенд уби голямата мечка, а Апаначка — по-малката.
— Тези не се броят. Трябва сам да ги убия. Тогава го попитах:
— А нима Тусага Сарич изрично спомена това условие?
— Не, изрично не. Но той не можеше да знае, че тук ще срещна такива добри помощници. Сигурно си е мислил, че ще му занеса кожите на мечки, убити от самия мен.
— Какво си е мислил или предполагал, не ни засяга. Ще се съобразяваш само с уговореното.
— Беше казано само, че трябва да донеса четири кожи.
— Ами тогава занеси му ги! Струва ми се, все ще се намерят още две.
— Може би Тусага Сарич няма да признае тази малката.
— Защо?
— Защото е от млада мечка.
— Но е кожа, цяла непокътната кожа и нищо не й липсва. Ще трябва да я признае.
— Ами ако откаже?
— Тогава ще го принудим. Ти си се задължил да му занесеш четири кожи от мечки, а това е меча кожа.
— Съгласен съм с теб, че трябва да се съобразявам само с изрично договореното.
— А даже и с него не! На въпроса може да се погледне и от една друга страна. Изобщо не е нужно да им носиш каквито и да било кожи.
— Хм-м!
— Да. Не е трудно да се проумее. Какво ще стане, ако не им занесеш нито една кожа?
— Ще ме застрелят.
— Тогава не им носи нищо! Ние ще се погрижим да не те застрелят. Недей излишно да се двоумиш как да постъпиш с тези червенокожи! Та какво са ти обещали? Ако рискуваш четирикратно живота си и убиеш четири гризли, ще ти подарят само живота, но не и свободата. Нима е справедливо?
— Наистина не е!
— А ти не си им обещал нищо друго, освен да се върнеш. Трябва да удържиш на дадената дума, както бих постъпил и аз. Но повече никой не може да иска от теб. Изобщо сега не му е времето да се занимаваме с тези излишни неща. Убеден съм, че има нещо друго много по-важно за теб.
— Какво е то?
— Да се нахраниш.
— Прав си — отвърна ми той с усмивка. — Индианците ме държаха много изкъсо и за три дни не ми дадоха нито хапка.
— Тогава най-напред яж до насита! Всичко останало ще се уреди.
Дадохме му храна и той започна да яде с апетит, който наистина свидетелстваше за тридневни пости. Нарочно го бях накарал да седне на такова място, където не можеше да чуе тихото ми предупреждение към другите, което всъщност трябваше да отправя към тях още преди да отида да го посрещна. Казах им, че не бива да споменават пред него думите Тибо така, Тибо вете, Вава Дерик и «myrtle wearth». Имах основания за това. Когато предупредих и Апаначка, той ми отправи много странен, разсеян и въпросителен поглед, но нищо не каза. Дали не започваше да подозира онова, което мислех, че знам единствено аз?
Бяхме пуснали конете на свобода. Те пасяха край потока, а ние се разположихме отвън пред скалите, за да можем да ги наблюдаваме и, ако се наложеше, да ги защитим с пушките си. Започнахме да си разказваме истории за лични преживявания, както и за случки, засягащи всички нас, но с нито една дума не споменахме нещо свързано с развитието на сегашните събития. Изключение направи само разказът на Олд Шуърхенд за това, как беше попаднал в ръцете на индианците юта.
Цялото продължително пътуване предприел съвсем сам и преди четири дни се разположил на бивак край един извор, в чиято околност не се забелязвали никакви човешки следи. Почувствал се в безопасност, задрямал, но ненадейно бил събуден от двама червенокожи, един по-млад и друг по-възрастен, които били коленичили до него с ножове в ръка. Отблъсквайки ги настрана, той светкавично скочил на крака и измъкнал револвера си. Въпреки това те отново се нахвърлили върху него с ножовете си и за да се спаси, той бил принуден да ги застреля. Но още в следващия миг се видял заобиколен от петдесетина други индианци, които така го притиснали, че въпреки значителната си физическа сила, не бил в състояние да се съпротивлява. Изтръгнали му револвера, а той самият бил повален на земята и вързан. Не бе необходимо да ни разказва останалото — бяхме го чули предишната вечер горе в лагера на индианците юта.
Така в приказки измина времето до обяд. Малко по-късно се появи апачът на своя жребец. Той скочи на земята и ме попита: