— Доверие в мен, в десницата ми и в моя нож? — попита ме той повторно.
— Да.
— Ще ми повери ли живота си?
— Да.
— Тогава нека моите братя ме последват! Той ни поведе обратно към един гъст храсталак. Там се спря и каза:
— Ще се скрия зад онези храсти. Олд Шетърхенд ще ми доведе мечката и ще я накара да мине оттук. Нека другите мои братя се притаят зад онази скала и внимателно наблюдават какво ще се случи по-нататък! Олд Шетърхенд и Винету са едно цяло. Двамата имат едно тяло, една душа, а също и само един живот. Неговият живот ми принадлежи, а моят е негов. Хау!
— Какво се каните да правите? — угрижено попита Олд Шуърхенд.
— Нищо, което може да те разтревожи — отвърнах му.
— Подозирам, че имате намерение да се изложите на голяма опасност!
— Няма никаква опасност, защото познавам Винету. И тъй спокойно изпълни нареждането му, а ето вземи и моите пушки!
— Как? Какво? Искаш да останеш невъоръжен?!
— Не. Съвсем няма да съм без оръжие. Само върви… върви!
Спътниците ни се отправиха към скалните късове и се сгушиха зад тях. Винету хвана дръжката на ножа си с лявата ръка и пропълзя зад храстите, където се скри. В случай че все още имах някакви опасения, с успокоителен глас той ми прошепна:
— Вятърът е наш съюзник, но ако все пак мечката ме открие, ти ще й нанесеш първия удар!
Изобщо не се страхувах. Неизвестността може да те разтревожи, но разбереш ли какво те заплашва, изправиш ли се непосредствено пред опасността, безпокойството ти минава. Аз също стиснах ножа си с лявата ръка и леко изтичах обратно до ръба на скалата. Когато погледнах зад нея, видях, че мечката продължаваше да лежи в същото положение. Вероятно през нощта тя здравата се беше натъпкала и затова сега спеше толкова по-дълбоко. Знаех, че това щеше да е последният сън в живота й, взех един камък, заобиколих скалата и го хвърлих по мечката. Улучих я и тя вдигна глава. Малките й злобни очи се спряха на мен и без да се протяга и бави, тя се изправи на крака с такава бързина, която едва ли можеше да бъде надмината от някой тигър или пантера. Побягнах обратно край ъгъла и, без да го изпускам из очи, закрачих гърбом към храстите, зад които се криеше апачът. В този миг мечката се появи иззад скалата и вече наистина ставаше въпрос за живота ми. Ако се спънех и паднех, бях безвъзвратно загубен.
Номерът се състоеше в това, да подмамя звяра да мине покрай Винету и точно тогава да го накарам да се изправи на две лапи, за да дам възможност на апача да нанесе сигурен удар. С онази привидно тромава лекота, която освен на мечката е свойствена и на слона, тя ме последва, на пръв поглед бавно и колебливо, но всъщност много бързо и решително. Не видя друго живо същество освен мен и започна да ме догонва. Това и исках. Когато достигнах храстите, тя бе само на осем крачки от мен. Затичах се по-бързо. Ето че в този момент гризли се озова при храстите. Направи още една крачка и ако не успеех да я накарам да се изправи, с мен беше свършено! Никое живо същество на земята не можеше да устои срещу лапите на това чудовище. Сигурно по сила далеч превъзхождаше лъва.
И тъй, или — или! Бързо направих две крачки напред и вдигнах ръка. Винету бе вече изскочил от храстите и застана зад мечката с нож в юмрука. При моето привидно нападение гризли спря и се изправи на задните си крака. Цялата й глава стърчеше над мен. В този миг апачът заби ножа си между познатите две ребра право в сърцето на звяра, но не припряно и прибързано, а с пъргаво и отмерено движение, както е необходимо, ако човек иска да улучи съвсем точно. Острието на ножа му се заби до дръжката. Той не го остави в мечката, а незабавно го издърпа, за да не бъде с голи ръце.
Чудовището се олюля, сякаш щеше да рухне, но после съвсем неочаквано светкавично се извърна и протегна лапи към Винету, който едва намери време да отскочи назад. В тези секунди неговият живот беше в опасност, а не моят. Незабавно се озовах зад мечката, замахнах и й нанесох удар с ножа, но след това мигновено отскочих назад, оставяйки забитото острие в нея. Този път тя нито се заклати, нито се олюля. Старият Ефраим остана съвършено неподвижен. Дори главата му не промени положението си. Това продължи десет, двайсет, трийсет, четиридесет секунди. После, сякаш ударена с невидим железен чук, гризли се строполи на място и не помръдна.
— Уф! Точен удар! — каза апачът и ми подаде ръка. — Повече няма да стане!
— Само довърших твоята работа — отговорих аз. — Сърцето на този великан трябва да е поставено в няколко кожени торби. Необходима е голяма сила, за да забиеш в него острието. За малко да те докопа!