— Мато Шако спри! Спри и се изправи!
Осагът го чу и стана на крака. Но и мечката чу вика и се обърна в посоката, откъдето се беше разнесъл. Забеляза индианеца и незабавно се затича в тръс към него. А какво означаваше това ще стане ясно от сравнението, че тръсът на една гризли се равнява на конски галоп. Мато Шако се беше приближил на двайсетина крачки от мечката и следователно до Олд Шуърхенд имаше да измине около петдесет крачки. Но сигурно гризли щеше да го догони преди това! Към всичко друго се прибавяше и обстоятелството, че ако Олд Шуърхенд действително искаше не само да рани мечката, а да я убие, не биваше да стреля, преди тя да се изправи и да открие гърдите си като мишена. Затова припряно му извиках:
— Мистър Шуърхенд, не стреляй още! Аз ще закрилям осага!
Вдигнах моя мечкоубиец в положение за стрелба и зачаках. Навярно Мато Шако никога през живота си не беше правил такива скокове, но напразно. Мечката бързо го догонваше.
— Мато Шако, свърни бързо встрани! — изкрещях му аз.
Извиках му, защото той и мечката се приближаваха към нас в една права линия и следователно никой не можеше да стреля по животното без опасност за човека. Но вождът не обърна внимание на моя вик и продължи да тича право напред. Тогава аз изскочих далеч пред храстите и повторно изкрещях предупреждението си. Гризли бе само на три крачки зад гърба му. Този път той ме разбра и светкавично свърна встрани. Вече имах открита цел и мечката получи от мен един куршум, преди още да свари да го последва. Разбира се, не стрелях, за да я убия, исках само да я спра и това ми се удаде. Тя изостави осага и се закова на едно място. Поклащайки глава насам-натам, гризли видя, че от нея тече кръв и вдигна лапа към раната, която куршумът ми бе отворил малко по-долу от врата й. Този момент бе използван от Олд Шуърхенд, който се изправи иззад скалата и дръзко тръгна към мечката. Разстоянието бе приблизително десетина метра. Мечката го видя и се изправи на задните си лапи. Олд Шуърхенд продължи непоколебимо да крачи напред и стреля веднъж в гърдите й, а след няколко крачки й изпрати втория си куршум. После захвърли пушката и извади ножа. Но за щастие тази предпазливост се оказа излишна. Това бе предостатъчно и за този Татко Ефраим. Той падна, отърколи се няколко пъти насам-натам по земята, лапите му конвулсивно потръпнаха и после, оставяйки тялото си заедно с кожата при нас, душата му пое своя път към Вечните ловни полета.
От предупредителния вик на Винету до този миг не бе изминала дори една минута, толкова бързо се разигра всичко. Мато Шако застана до нас тъй запъхтян, че едва успяваше да си поеме дъх.
— Едва… едва… отървах кожата! — задъхано изрече той.
— Защо моят брат бе толкова непредпазлив! — обади се апачът.
— Непредпазлив ли? Аз?
— Да! Та кой друг?
— Ти! Винету!
— Уф! Аз ли съм бил непредпазлив?
— Да. Ако не ми беше извикал преждевременно, мечката нямаше да ме забележи! Така е!
Няколко мига Винету го гледа с усмивка в очите, а после, без да каже нито дума, гордо се извърна.
— Обръща ми гръб! Нима не съм прав? — попита ме осагът.
— Вождът на осагите не е прав — отвърнах му аз.
— Олд Шетърхенд се лъже! Нима Винету трябваше да привлича вниманието на мечката върху мен?
— Да. Нали ти се промъкваше към животното, за да привлечеш вниманието му!
— Но не тъй прибързано!
— Прибързано ли? Напротив, трябваше да стане къде-къде по-рано! Много преди това трябваше да се изправиш и да извикаш на мечката. Тогава тя нямаше да хукне тъй близо по петите ти, а и ти нямаше да развалиш удоволствието на Олд Шуърхенд.
— Аз ли съм му развалил удоволствието? С какво?
— С изстрела, който бях принуден да дам, за да ти спася живота. Преди още Олд Шуърхенд да убие животното, то получи от мен един куршум. Нима това не е ядосало ловеца?
— Уф, уф! Да, не го помислих!
— Тогава помисли за нещо друго, че трябва да благодариш на Винету вместо да го укоряваш! Ако не ти беше извикал, щеше още повече да се приближиш до мечката и вероятно сега нямаше да си жив.
При тези думи аз също го зарязах и отидох при мечката, където Винету и Олд Шуърхенд вече се бяха заели да й събличат кожуха. Този Татко Ефраим се намираше в най-зрялата си възраст, ако мога да си послужа с тоя израз. Взехме лапите му, а изрязахме и един от бутовете, защото ни се струваше уместно да се запасим с възможно повече месо. Очаквахме, че горе на студа във високите планини то щеше добре да се запази.