— Червенокожите мъже не са запознати с науките на бледоликите. Белият не се нуждае нито от пункс, нито от клечки със сяра. Нима Тусага Сарич все още не е чувал, че с помощта на стомана и камък може да се запали огън?
— Това го знам.
— Е, острието на ножа ми е стоманата, а кремък намерих долу при скалите. В хралупата на всяко загнило дърво има предостатъчно прахан.
— Уф! Вярно! Вече си бях помислил, че Олд Шуърхенд е срещнал други хора, бледолики, които се му дали огън. А как успя да намериш четири мечки?
— Имам очи!
— А да ги убиеш?
— Имам пушка и нож!
— А как изкачи дотук тежките кожи?
— Имам рамене и ръце!
— Но никой човек не може да носи тези четири тежки кожи.
— Наведнъж не. Но кой е казал, че съм постъпил така?
— А нима си могъл да го направиш иначе?
— Разбира се! Не мога ли да ги донеса дотук една по една?
— Уф! Вярно. Ще видим дали утре ще убиеш още една мечка!
— Още една ли? Кой го иска?
— Аз. Между кожите има една много малка. Тя не се брои!
— Но затова пък старата гризли е толкоз по-голяма.
— Няма значение, че тя е по-голяма. Мечката си е мечка!
— Тук съм съгласен с теб. Мечката си е мечка. Следователно и малката мечка трябва да се признае за мечка. Донесъл съм четири кожи и толкова!
— Единствено аз решавам това, не ти! Тъй че мълчи!
С тези думи, без да подозира, той предизвика началото на такава развръзка, която щеше да му донесе къде-къде по-големи вълнения, отколкото мечите кожи. Най-спокойно Олд Шуърхенд му отговори:
— Наистина ли си въобразяваш, че Олд Шуърхенд е човек, на когото можеш да заповядаш да мълчи, когато реши да говори? Аз приказвам, когато си искам, и правя каквото пожелая. Нямаш право да ми заповядваш!
— Нямам ли? Нима не си мой пленник?
— Не!
— Уф! Тъй си мислиш само защото пушката и ножът са ти все още в ръцете!
— Pshaw!
— Това, че още не съм наредил да ги вземат, трябва да ти покаже колко сигурно те държим в ръцете си. Ще заповядам пак да те вържат.
— Няма да го направиш! Аз изпълних каквото поиска от мен и вече съм свободен!
— Нищо подобно! Малката не се смята. Но дори да се съглася да се брои и тя, ще спасиш само живота си! Ще тръгнеш ли с нас и ще вземеш ли жена от нашите?
— Не!
— Тогава оставаш пленник!
— Учудвам се, че се осмеляваш да разговаряш с мен по такъв начин. Онзи, който безстрашно се е спуснал в Куй-ерант-юав и е донесъл четири кожи от сиви мечки, не се бои от никой червенокож мъж! От долината донесох и свободата си.
— Говори по-ясно, ако искаш ухото ми да разбира думите ти.
— Добре, ще говоря ясно! Давам ви възможност да изберете дали Олд Шуърхенд да бъде ваш приятел, или ваш враг. Върни ми свободата!
— Отказвам! Не разчитай много на ножа и на пушката си! Тя не е омагьосана като карабината на Олд Шетърхенд, която непрекъснато стреля, без да я зареждаш и срещу която не могат да излязат нито петдесет, нито сто воини.
— Значи си убеден, че тази карабина превъзхожда вашите оръжия?
— Убеден съм, а сигурно и всеки воин е убеден в това.
— Виждал ли си някога тази карабина?
— Не.
— Тогава обърни глава наляво!
Не бяхме давали на Олд Шуърхенд никакви определени указания как да се държи, нито пък имахме уговорка какво да прави и какво да приказва. Ходът на събитията щеше да определя и нашето, и неговото поведение. Винету и аз сметнахме подканата му към вожда за сигнал за намеса и се изправихме. Насочих карабината «Хенри» към Тусага Сарич, а в същото време Винету безстрашно се приближи до него, като че се намираше в кръга на най-добрите си приятели, тикна обкованата със сребро карабина под носа му и попита:
— Можеш ли да ми кажеш каква е тази карабина? Как я наричат?
В този момент отново пролича какво впечатление правеше обикновено появяването на Винету, неговият величествен вид и гордото му самоуверено поведение. Всички погледи се отправиха към него. Никой не посмя да посегне към оръжието си. Индианците бяха толкова изненадани и изплашени от внезапното ни изникване, че дори не успяха да дадат външен израз на обзелите ги чувства. Вождът им тъй и забрави да скочи на крака. С втренчени в карабината очи, почти заеквайки, той отговори:
— Това… това… уф… това е Сребърната карабина на Винету!
— Да, аз съм Винету, вождът на апачите, а ето там стои моят брат Олд Шетърхенд с омагьосаната си карабина, зад него пък виждаш други вождове на различни червенокожи племена, както и храбри воини на бледоликите, насочили пушките си към вас. Кажи на воините си да кротуват, защото, който се осмели да направи някакво движение, незабавно ще получи куршум в главата!