— Олд Шетърхенд и Винету не са две различни лица, а едно цяло. Следователно е безразлично, кой ще получи трофеите.
— Ами бебето? — обади се Дик Хамердал. — Кой ще получи почетните символи от него?
— Апаначка — отговорих аз.
— Какво? Защо пък гой?
— Защото той уби с ножа си младата мечка.
— Ах тъй! А защо успя да я убие с нож, мистър Шетърхенд?
— Разбира се, защото държеше в ръката си нож.
— Не позна! Защото аз бях хванал бебето и здраво го държах. Ако не бях аз, той нямаше да може да го убие с ножа си.
— Май че беше обратното!
— Как е било?
— Не ти държеше мечката здраво, ами тя тебе!
— Дали тя ме е държала или аз нея, е все едно, бяхме се вкопчили здраво и не я пуснах, преди Апаначка да я убие. Ако в сърцето на прочутия вожд на команчите има поне следа от човешка справедливост, ще трябва да признае, че заслугата единствено и неоспоримо е моя!
При тези думи Апаначка се усмихна и каза:
— Моят брат Хамердал носи по себе си следи от бебето и затова нека той получи кожата!
— Наистина ли мислиш така, скъпи приятелю и братко Апаначка?
— Да. Тъй като бебето бе сграбчило моя брат Хамердал толкова здраво, Апаначка се отказва от дрехата, облечена му от неговата меча майка.
— Но ние му я съблякохме и сега ми принадлежи! Чу ли и разбра ли, Пит Холбърс, стари Куне?
— Йес! — кимна Дългуча.
— Ами ти какво получи?
— Нищо! Не позволявам да ми правят подаръци!
— Да не би тази кожа да е подарък за мен?
— Йес, нищо друго!
— Охо! Честно съм си я заслужил. Договорът за покупко-продажба е изписан с ясни букви върху кожата ми!
— И то толкова здраво, че не успях да го измия!
— Пак искаш да ме ядосаш! Но няма значение. Аз съм и си оставам твоят най-добър и най-верен приятел. Ще делим.
— Какво? Бебето ли?
— Не, а само предметите, които ще ни останат като спомен за милото дете. Кажи ми, стари Пит, искаш ли да вземеш половината от тях?
При тези думи по лицето на Холбърс се появиха бръчките на най-милата му усмивка и той възкликна:
— Едва ли ще постъпиш така, скъпи Дик!
— Защо не? Забрави ли какво каза преди малко Винету?
— Какво?
— Олд Шетърхенд и Винету не са две различни лица, а едно цяло. Значи е съвсем безразлично кой ще получи трофеите. Но същото се отнася и за нас двамата — Дик Хамердал и Пит Холбърс са едно тяло и една душа — тялото си ти, а душата съм аз. Да дадем тогава на тялото едната половина от хубавите бебешки неща, а другата да отредим на душата. Съгласен ли си?
Той му подаде ръка. Холбърс я пое и каза:
— Йес, съгласен! Все пак ти си човек на място, стари Дик!
— И тебе си те бива! Тялото и душата винаги трябва да са в съюз. И тъй не ме ядосвай повече и ще ти остана верен до гроб!
Човек наистина не знаеше дали трябва да се чувства трогнат, или да се смее на двамата чудаци. Дебелата душа и източеното мършаво тяло представляваха прелестният незабравим образ на тази неразделна, но тъй често «раздвоена» от караници двойка.
Разпределението на трофеите бе извършено между нас така, че индианците нищо не чуха. Искахме и за в бъдеще да останат с убеждението и да разказват на всички, че за един ден Олд Шуърхенд е убил четири сиви мечки. Откакто ги бяхме вързали, юта-капотите мълчаха и кротуваха. Нито разговаряха помежду си, нито пък на вожда им му идваше наум да ни подхвърли някоя дума. Впрочем ние нямахме нищо против, защото през последната нощ бяхме спали съвсем малко и се нуждаехме от почивка. За да опростим осветяването на лагера, запалихме само един голям огън, където приготвихме вечерята си, състояща се от печено мечо месо. Докато се хранехме разпределихме постовете. Измолих за себе си първия пост, защото се чувствах доста изморен. Тази вечер раната ме болеше по-силно отколкото миналия ден, но не го казах. Затова исках после да се опитам да поспя без прекъсване.
Що се отнася до постовете, направихме нещо, което навярно никога досега не се беше случвало в Дивия запад. Накарахме да участват и пленниците. Всичко на всичко с нас имаше шейсет коня, които трябваше да бъдат пазени, за да не се пръснат през нощта. С тази работа можеха да се заемат юта-капотите, от които всеки час освобождавахме по двама воини, а после пак ги връзвахме. Така не се излагахме на опасност. Та нали те нямаха никакви оръжия и понеже знаеха, че рано сутринта отново щяха да бъдат свободни, нямаше защо да очакваме неприятности от тяхна страна.