Щом другите ни спътници налягаха да спят, Олд Шуърхенд седна при мен и каза:
— Позволи ми да взема участие в твоята стража! През цялата нощ съм спал и съм свеж и бодър като рибата в потока. Радостта от срещата ни не ми дава да заспя. Вярно, че още днес предобед си казахме някои неща, но да седя сам с тебе е все пак друга работа. Бил си при Уолас в Джеферсън Сити. Придружаваше ли те някой друг?
— Не, сам бях — отговорих му.
— Негов гост ли беше?
— Предложи ми, но му отказах.
— Защо?
— Защото в такъв случай сигурно щяхме да говорим за теб повече, отколкото бе необходимо. Не исках да науча от него нищо друго освен настоящата ти цел и пътя, по който яздиш.
— И само това ли приказвахте?
— Да.
— Благодаря ти, сър!
— Моля. Допускаше ли, че ще задавам такива въпроси, които ми е разрешено да поставя само след смъртта ти?
— Не, в никакъв случай! Но не е изключено Уолас да се е разприказвал. Който вземе да разговаря с теб, лесно разкрива душата си. Знам го от собствен опит.
— Уверявам те, че не съм чул и една дума, която да намекне дори за някаква тайна!
— Имам ти доверие, мистър Шетърхенд. Повярвай ми, ако можех да говоря, тъкмо ти щеше да си първият, с когото всичко щях да споделя. Но съществуват някои обстоятелства, които ме принуждават да мълча.
— Знам, че ми имаш доверие. Затова и въпреки това искам да ти задам един въпрос.
— Кажи го!
— Наистина ли, каквото и да става, ти трябва да мълчиш?
— Все още ми е забранено да говоря, но, разбира се, могат да настъпят такива обстоятелства, които да ми разрешат да проговоря.
— Хм-м! Кажи-речи, се чувствам задължен да направя следната забележка: виждал съм такива случаи, когато принудителното мълчание, мълчанието заради дадената честна дума, е било равносилно на грях, на престъпление. Дано и твоето мълчание не спада към тези случаи, или?
— Не. Чувствам се свободен от всякаква вина.
— А сегашното ти пътуване свързано ли е с тайната?
— Всичките ми скитания са свързани с нея.
— Предполагам, че нещо търсиш, търсиш някого, искаш да хвърлиш светлина сред някакъв мрак. Спомни си само къде ли не съм обикалял из Щатите и Дивия запад! Съвсем ли смяташ за изключено именно аз да съм научил нещо важно за теб, именно аз да съм в състояние да ти дам някакво указание, стига само да ми загатнеш за какво става дума?
— Не, немислимо е, мистър Шетърхенд. Онова, което ми е на сърцето, е толкова далеч от теб, че не е възможно да си влизал в досег с него.
— Не е възможно ли? Well! Ами ако е станало обратното и вече съм се сблъсквал с него?
— Невъзможно е! Повярвай ми, невъзможно е!
— И все пак толкова ми се иска да ти помогна да отърсиш от себе си тежестта, която те потиска!
При тези думи той бързо се отдръпна от мен и почти с рязък тон ми каза:
— Тежест ли? Мистър Шетърхенд, никаква тежест не ме потиска! Моля те да не настояваш повече, няма да ме накараш да проговоря!
— Ах, приятелю, що за думи! Нямам никакво намерение да изтръгвам нещо, което искаш и трябва да запазиш в тайна! Говорих ти от най-чисто сърдечно съчувствие, а не от любопитство. Давам ти това уверение с мисълта, че ще ми повярваш.
— Вярвам ти, но все пак вече се чувствам изморен и ще си легна да поспя. Желая ти лека нощ!
— Лека нощ!
Той си избра удобно място и легна на земята. Как тъй изведнъж се почувства изморен? Беше се засегнал. Но как можеше той, който трябваше добре да ме познава, да вземе искреното ми съчувствие за натрапчивост, и да почувства нещо отблъскващо в добронамерената ми готовност да му помогна? Мъжът в мен, характерът ми усещаше обидата, но човекът в мен, доброто ми сърце и благият ми нрав превъзмогнаха надигащото се огорчение. Хората, които крият в душата си някоя тайна, и са може би твърде обременени, не могат да се нарекат щастливи, а всеки нещастен човек има право на снизхождение и извинение. Резките думи и поведение на приятеля ми бяха вече простени.
Когато времето на моята стража изтече, аз се погрижих да сменя двамата пазачи на конете от юта-капотите, а после събудих Апаначка, защото той трябваше да застане на пост след мен. Бях изморен, но въпреки това още дълго умувах над разгадаването на тайната, за която ми беше забранено да се интересувам. На заспиване все още мислех за гроба сред скалите във високите планини и край него чувах жало-вен женски глас да вика своя Вава Дерик. Сънувах също как около този гроб се движеха счепкани в схватката човешки фигури, но когато призори се събудих, не можах да си спомня нещо по-определено за никоя от тях…